Пантерата

Така че не, още не знаех как Булус ибн ал Дервиш е стигнал там, където беше сега, нито какво се е случило през дългото му и странно пътуване от Пърт Амбой до Мариб. Само той знаеше това.

Но в крайна сметка нямаше значение. Важно беше само да умре час по-скоро.

Големият тромав „Отър“ летеше през нощта към срещата ни с Булус ибн ал Дервиш, който сега сигурно спеше, без да осъзнава, че участта му е обсъдена и решена. Или някой — може би гласът в главата му — го беше предупредил и нашата участ бе решена. Скоро щяхме да разберем.

— Кацане след един час — обяви пилотът.

Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.

55.

В салона цареше пълен мрак и не можех да видя дори седящата до мен Кейт, но се държахме за ръце. Запитах се дали Чет и Бък също не се държат за ръце в тъмното.

Усещах как скоростта и височината ни намаляват и се пресегнах през Кейт да повдигна щората. На земята нямаше никакви светлини, но луната осветяваше сребрист пейзаж от назъбени хълмове. Прецених, че сме на около хиляда метра височина и се движим с по-малко от 300 км/ч. Беше 2:45, така че явно се намирахме близо до целта си.

Кейт погледна през прозореца, но нямаше какво да каже. Всъщност никой нямаше какво да каже след инструктажа на Чет и в салона цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на двигателите.

Интеркомът изпращя и пилотът каза:

— Десет минути.

В подобни моменти човек се чуди как така е допуснал да се озове в такава ситуация. Помня какво казваше баща ми, когато се забърквах в бели с приятелите си: „Идиотът опитва всичко. Точно така разбираш, че е идиот“.

— Предавателите са разположени правилно — уведоми ни пилотът. — Шосето върви в посока изток-запад. Ще обърнем и ще кацнем от изток. Слаби ветрове, добра видимост.

Самолетът направи остър ляв завой, изравни и продължи на същата скорост и височина. Вече бяхме на една линия с електронните предаватели по пътя.

Пилотът остави интеркома включен, за да чуваме разговора по радиостанцията.

— Нощен гост едно, тук Нощен гост две. Чуваш ли ме?

Последваха няколко секунди мълчание, след което от интеркома се разнесе слаб отговор:

— Нощен гост две, тук Нощен гост едно. Край.

Гласът имаше отчетлив арабски акцент и си помислих за възраженията на Бренър срещу водача арабин. Сега го разбирах.

— Има ли прах? — попита пилотът.

Отново мълчание, последвано от отговор, който така и не успях да разбера.

— Какво каза? — попита Кейт.

Надявах се да е казал „Разкарайте се оттук“, но пилотът преведе:

— Казва, че тази нощ няма прах.

Чет стана, отвори вратата на кабината, за да имаме визуален контакт с пилотите, ако нещата случайно се сговнят, и нареди:

— Спуснете щорите. Включете светлините, за да вземем оръжията си.

Спуснах щората и всички включихме нощното осветление и тръгнахме към опашката.

— Облечи балтото върху дрехите си — каза Бък на Кейт. — Шейх Муса и хората му ще се възмутят, ако видят жена в мъжки дрехи.

— Правилно. Никакви травеститски истории — добавих аз. — Това не ти е Ню Йорк.

Кейт каза нещо неподобаващо за една дама, но извади балтото от сака си и го навлече върху мъжкото си облекло.

Всички взехме оръжията си, върнахме се по местата си и се закопчахме.

— Шейх Муса няма да те погледне втори път — уверих Кейт.

— Изгасете светлините — каза Чет. — Вдигнете щорите. Викайте, ако видите нещо съмнително.

Кейт вдигна щората и двамата се загледахме към бързо приближаващия терен. Беше много по-равен, отколкото преди няколко минути, когато прелитахме над хълмовете. Стори ми се, че тук-там виждам светлини, но като цяло всичко тънеше в мрак, макар луната да светеше достатъчно, за да различа долу ниви.

Самолетът правеше последен заход и с намаляването на височината започна да друса.

— Нощен гост ни пожела успешно кацане — уведоми ни пилотът по интеркома.

Е, това беше последното потвърждение и вече наистина бяхме стигнали точката, от която нямаше връщане.

Представих си Тарик с опрян в главата му пистолет и заобиколен от ухилени джихадисти, а Пантерата и шейх Муса се смеят доволно и точат камите си. Или може би Тарик също беше с тях и в момента пляскаше ръце с Муса. Нали разбирате?

Самолетът внезапно забави скорост.

— Две минути — каза пилотът.

— Веднага щом самолетът спре, скачаме и заемаме отбранителни позиции в канавките отляво и отдясно на пътя — каза Чет.

Тази процедура дали беше одобрена от Федералната авиационна администрация?

Имаше обаче и добри новини.

— Предаторите не съобщават за наличието на враждебни елементи — съобщи вторият пилот.

Чудесно. Но как могат да са сигурни? Добрите и лошите изглеждат еднакво с бели роби и калашници, нали така?

Разположените над корпуса криле не закриваха гледката и всички се бяхме съсредоточили върху терена под нас.

Не виждах никого и нищо по слабо осветената земя. Никакви хора, никакви коли, никакви сгради. Само камъни, сухи равнини, малко сухи храсти и няколко ниски дървета. В канавките обаче имаше малко растителност и тя можеше да ни предложи добро прикритие — както и на евентуалните ни посрещачи.