Пантерата

Както и да е, Бък и бедуините подърдориха около минута и накрая Бък обяви:

— Шейхът потвърждава, че микробусът с оборудването за наблюдение на безмоторните самолети е наличен и в момента се намира при скривалището, под охраната на неговите хора.

Чудесно. И като стана дума за хищници, шейхът явно знаеше, че те кръжат горе и че трябва да е добър с нас, или ще стане на препечена филийка.

Бък, Муса и другите бедуини си побъбриха още малко. На няколко пъти чух „ал Нумаир“ и „Ал Кайда“. Появи се също думата „Сана“, както и „мухабарат“, или СПС. Хубаво е да бъдеш осведомяван за положението от местни, особено когато местните си имат свои планове.

Погледнах шейх Муса на слабата трептяща светлина на лампите. Изглеждаше импозантно, почти царствено, и имаше страхотен клюн — като онези разбивачи на лед, които можеш да видиш на носа на кораб. Очите му бяха будни въпреки часа и зелената дъвка, а кожата му ми напомняше за любимия ми фотьойл, който, между другото, страшно ми липсваше. Не обичам да седя с кръстосани крака.

Шейхът каза нещо, което накара петимата му хора да кимнат и да замърморят одобрително.

— Шейхът казва, че сме храбри мъже — преведе Бък.

Пич, Кейт е жена, но също е храбра. Иначе всички сме си идиоти.

— Казва, че имаме общ враг — продължи Бък. — Ал Кайда. И, естествено, че врагът на моя враг е мой приятел.

Точно така. Докато това не се промени. Да не споменавам, че шейхът въртеше бизнес с общия ни враг.

Шейхът стана и всички ние също станахме. Шейхът каза нещо и Бък преведе:

— Казва, че сигурно сме уморени от дългия път, така че ще ни откара до къщата и ни желае приятен сън и безопасно пребиваване в Мариб.

Сигурно беше казал същото и на белгийските туристи. Те обаче са нямали пет милиона долара и безпилотни самолети, така че може би този път Муса говореше искрено.

Бък благодари на шейха и верните му хора за гостоприемството и помощта. Шейхът реши да се ръкува и протегна ръка на Бък и той я хвана и я стисна. После всички се шейхувахме. С изключение на Кейт, която продължаваше да се възхищава на килима.

Отвън вече имаше десетина въоръжени типа, всичките в роби. Посочиха трите големи тойоти, в които вече бе натоварен багажът ни. С Кейт се качихме в единия джип с двама бедуини отпред, Бък и Чет се натовариха на втория, а Бренър и Замо — в третия. И потеглихме отново по козята пътека до пътя, след което продължихме на запад, към назъбените хълмове в далечината.

— Искам да съм главатар — заявих на Кейт, която още прикриваше лицето си с шала.

Отговор не последва.

— Само че искам да яздя бял арабски жребец. А не тойота.

— Единствената кожа, до която се е докосвал гъзът ти, е онази на фотьойла.

Съпругите имат навика да те връщат на земята. Правят го непрекъснато.

Както и да е, останах с впечатлението, че на шейх Муса може да му се има доверие. Ако смяташе да ни предаде на Пантерата, вече щеше да го е направил.

От друга страна, това беше Близкият изток. Земята на миражите, на блещукащото езеро сред пясъците, което те примамва все по-навътре в смъртоносната пустиня, а когато стигнеш при живителната вода, тя изчезва и откриваш костите на онези, които са дошли тук преди теб. Откриваш смъртта.

57.

Конвоят от три джипа продължи по пътя, изиграл роля и на писта, към хълмовете, над които бяхме прелетели. Бък и Чет бяха в първата кола, ние с Кейт във втората, а Бренър и Замо бяха поели ариергарда.

Джиповете се движеха с изключени фарове, но лунната светлина беше достатъчна да виждаме правия път. Съмнявах се, че бедуините имат редовни шофьорски книжки, но те като че ли знаеха как да карат в тъмното. Така де, камилите нямат фарове, нали?

Въпрос: Щом тук властват племената, защо тези типове карат без фарове? Отговор: Защото има и други племена. Едно от които се нарича Ал Кайда.

Нощта беше хладна и суха, обсипаното със звезди небе бе кристалночисто. Полумесецът потъваше зад хълмовете на запад и скоро щеше да настъпи пълен мрак, нарушаван единствено от светлината на звездите. Пустинята нощем има една сурова красота, усещане за друг свят, което по някакъв начин променя настроението ти и начина, по който възприемаш реалността. Може би именно това бе привлякло Пантерата към Йемен.

Всички араби са били навремето номади и са възникнали тук, в Йемен, така че може би пустинята бе в гените и кръвта на Пантерата. Така че щеше да е добре да умре тук. По-добре, отколкото в претъпкания Ню Джърси.

Шофьорът и стрелецът си дърдореха и в същото време говореха по мобилните си телефони. Може би се обаждаха на жените си. Здрасти, скъпа, да, пак се налага да работя до късно. Не ме чакай. Ще си взема малко мърша по пътя.

Всъщност никой от двамата не говореше английски, което ограничаваше възможността да опозная малко по-добре културата и живота им. Това беше добрата новина. Лошата бе, че нямах представа какво казват. Надявах се да са само добри неща.

След около половин час стигнахме в подножието на хълмовете, които, както бях видял от въздуха, приличаха по-скоро на поредица ерозирали плата.