Пантерата

Пътят внезапно се стесни и започна да се вие нагоре по едно дере. Лунната светлина почти изчезна, но шофьорите продължиха напред все така без фарове. Докато се изкачвахме на платото, пътят се превърна в осеяна с камъни козя пътека. После в пътека за катерици.

Накрая се озовахме на платото, което не беше равно като истинско плато, а покрито с огромни канари. Тоест, ако равнината долу бе насред нищото, това място беше на върха на нищото. Все пак си го биваше за скривалище.

Тук горе още имаше малко светлина и докато изминавахме първите няколкостотин метра, успях да различа очертанията на голяма постройка, очертана на фона на небето от залязващата луна.

Колите спряха недалеч от нея и видях, че Бък и Чет слизат от джипа. Май бяхме пристигнали.

Ние с Кейт също слязохме, последвани от Бренър и Замо. Всички вперихме поглед в тайната къща, намираща се така далеч от дома.

Пред мен се издигаше четириъгълна кула, подобна на жилищните кули в Сана. Тази беше висока около шест етажа с безразборно разположени прозорци, започващи на около шест метра над земята. Най-горният етаж беше оформен от открити арки, а до кулата имаше нещо като ограден двор, вероятно паркинг за камили. Всичко беше построено от единствения строителен материал тук камъни. И още камъни. Забелязах също, че кулата се издига на нещо като ерозирала отвесна скала.

Бък разговаряше с двама бедуини, които бяха излезли от двора да ни посрещнат. Закрачихме към тях.

— Това се нарича науба, стражева кула или крепост — каза ни Бък. — Казва се Хусин ал Гураб, Крепостта на гарвана.

Естествено. Трябва да си гарван, за да се добереш дотук.

— Крепостта е била на султан Исмаил Изудин ибн ал Атир — каза Бък с тона на брокер на недвижими имоти, опитващ се да пробута безперспективен парцел на юпита, които си нямат представа какво купуват.

Лично аз не бих искал да давам автографи с подобно име.

— Султанът бил прогонен заедно с всички други йеменски султани по времето на революцията от шейсет и седма и живее в изгнание в Саудитска Арабия. Шейх Муса, който е негов племенник, наглежда крепостта, докато чичо му не се завърне някой ден. Един етаж на кулата е разчистен за нас и са ни осигурени легла.

Нямах намерение да задълбавам по въпроса с леглата, но попитах:

— Вода? Електричество?

— Нито едното, нито другото — отвърна Бък. — Върхът на кулата, така нареченият мафраж, е подходящ за наблюдение и сателитен телефон.

Ясно. Стаята с панорамата. Подай ми ката и се обади у дома. Ало, Том? Няма да повярваш къде съм. Задник такъв.

— Има ли шахта за екскременти? — поинтересувах се.

— Сигурен съм, че има.

Страхотно. Може би ще успея да убедя Чет да застане долу.

Бък каза нещо на единия бедуин и той ни поведе към крепостта. Не видях врата в кулата, но в стената на двора имаше порта и влязохме в голямата оградена площ, където бяха паркирани два малки джипа. Пак там имаше и десетметров микробус — бял, с надпис на арабски и рисунка на червена риба. На покрива имаше нещо приличащо на хладилник. Знаех, че това е запечатаният купол на сателитна чиния.

Един от бедуините заговори на Бък и той ни преведе:

— Двата джипа са за нас. Както знаете, микробусът е нашата комуникационна система и станция за наблюдение на безпилотните самолети. Пристигна на летището в Сана с мен, с товарния самолет.

Което беше още една причина да откажат на мен и Кейт да се повозим на големия С–17. Зачудих се какво ли друго е имало в самолета.

Бък и Чет отидоха до двете задни врати и се увериха, че са заключени. Бък извади фенерче и потвърди:

— Катинарът е същият като в самолета, печатът е непокътнат.

Добре. Спомних си историята за Троянския кон и никак не ми се искаше да открия, че микробусът е пълен с джихадисти. Или с експлозиви.

— Ключът е у мен — осведоми ни Бък. — Ще отворим микробуса сутринта.

Вече е сутрин, Бък.

Бет потвърди, че има резервен ключ, отключи кабината и провери дали ключът на запалването е на мястото си, после Бък и Чет потвърдиха, че имат резервни ключове. Освен това един бедуин даде на Бък връзка ключове.

Значи всичко това беше планирано предварително още в Щатите, включително идването на г-н и г-жа Кори. И сега всичко се събираше на това място, в провинция Мариб, а планиращите са знаели, че Пантерата ще е тук. Знаели са го преди атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Не за първи път ми хрумна, че виждам всъщност само върха на айсберга. Това само по себе си не беше необичайно — в този бизнес трябва да знаеш само онова, което ти е нужно. Имах обаче чувството, че има неща, които трябваше да знам, че не знам.

— Как е стигнал микробусът дотук? — поинтересува се Бренър.

— Предадохме го на двама от хората на шейх Муса на летището и те го докараха направо тук без никакви инциденти, съпровождан от дискретен въоръжен ескорт от джипове, също осигурен от шейха.

Шейх Муса определено работеше за своите пет милиона долара. Имаше стимул. Парите са важни. Лоялността е само дума.

— Но как са успели да го качат тук! — попита през шала си Кейт, която все още не можеше да забрави спиращото дъха изкачване по платото.