Пантерата

— Ще кацнем в средата на отбелязаната писта, след което ще се изнесем извън площта на предавателите — каза Чет.

Ясно. Просто в случай че лошите чакат в края на пистата. Но лошите също знаеха този номер и щяха да се преместят по-нататък по пътя.

— Трийсет секунди — каза пилотът.

— Е, поне още не стрелят по нас — тихо каза Кейт.

— Това е добре.

Всъщност ако там долу имаше лоши, едва ли щяха да се опитат да свалят самолета: по-добре беше да изчакат да слезем и чак после да се погрижат за самолета и да ни заловят. Е, това нямаше да стане.

— Ред на излизане: аз, Пол, Бък, Джон, Кейт и накрая Замо — каза Чет.

На петнайсетина метра над тесния черен път двигателите внезапно забучаха по-слабо и бързо се спуснахме. Подсилените колесници удариха силно земята. Последва серия резки подскоци по неравния път. Зад самолета се издигна облак прах. Машината поднесе, но пилотът успя да я удържи.

Самолетът бързо забавяше ход.

— Разкопчайте коланите и се пригответе за излизане — каза Чет, стана, метна автомата си на рамо и бързо тръгна към задната врата, докато самолетът все още се движеше. Преди да спре, Чет отвори вратата и в салона нахлу облак прах.

Всички станахме, метнахме оръжия на рамо и се подредихме на пътеката.

— Как се казва на арабски „Не стреляй, аз съм американец с дипломатически имунитет“? — попитах стоящия пред мен Бък.

— Ти стреляй, а говоренето остави на мен — отвърна той.

Типично за аристократичната класа, Бръшлянената лига и Държавния департамент кретенско остроумие.

Докато самолетът рязко спираше, Чет грабна няколко торби от багажното отделение и извика:

— Скачай!

Изхвърли торбите навън и скочи след тях. Бренър и Бък направиха същото и докато отивах към вратата, вторият пилот застана зад мен да затвори и каза:

— Успех. Ще се видим на връщане.

Значи имахме двупосочен билет? Метнах торбата си навън, преглътнах и скочих от височина метър — метър и двайсет на земята.

Кейт беше плътно зад мен, последвана от Замо. Всички се втурнахме към канавката. С багажа си, естествено.

Вратата на самолета се затвори, двигателите изреваха и машината бързо започна да набира скорост.

Ако имаше засада, точно сега щяха да открият огън. Вниманието ми се разкъсваше между околния терен и големия тромав самолет, който бързо изчезваше в мрака. След десет секунди го видях да излита под много стръмен ъгъл. Не го последваха никакви трасиращи куршуми и разбрах, че всичко е наред — засега.

Всъщност бяхме оставени сами насред територия на Ал Кайда.

56.

Чет нареди да се спотайваме и да не мърдаме.

Бившият пехотинец Бренър обаче не беше съгласен.

— Не бива да оставаш там, където си намерил прикритие — каза той. — След мен. Оставете багажа.

Така че игнорирахме човека от ЦРУ и последвахме на прибежки бойния ветеран по канавката.

След петдесетина метра спряхме и Бренър и Замо изпълзяха навън и огледаха тъмния път и терена с мерниците си за нощно виждане.

Бренър гледаше на изток в посоката, от която бяхме долетели.

— Виждам кола по пътя. Движи се насам, без светлини.

Чет беше вдигнал сателитния телефон до ухото си.

— Тарик. Аз съм господин Браун.

Не се ли казваше Морган?

Чет се заслуша и попита:

— Ти ли си в колата до мястото на кацането? — И след малко: — Добре, продължавай насам.

Вече чувахме колата и всички надигнахме глави над бурените и се загледахме през оптичните мерници към малкия пикап, който приближаваше бавно.

Успях да различа мъж зад волана. На седалката до него нямаше никого и се надявах, че в каросерията също няма клечащи джихадисти. Пикапът спря там, където бяхме скочили от самолета.

— Продължавай — каза Чет по телефона.

Пикапът отново потегли.

— Скрийте, се и ме прикривайте — каза Чет, стана и вдигна ръка към пикапа, който приближи и спря до него.

Тарик остана в колата и двамата с Чет се здрависаха през прозореца и си казаха нещо.

— Качвайте се отзад — подвикна Чет.

Бързо се вмъкнахме в каросерията на малкия пикап. Чет се настани до Тарик, който направи обратен завой и ни откара до багажа ни. Събрахме го бързо и продължихме по неравния черен път, на който бяхме кацнали.

По примера на Бренър бяхме коленичили на едно коляно и оглеждахме терена през оптичните мерници на карабините си. Виждах единствено някакви дълги каменни огради, зад които имаше овце и кози. Замо стоеше прав, опрял снайперистката си пушка на покрива на кабината, и се взираше напред през мерника за нощно виждане. Оставах с впечатлението, че лявата ръка определено го боли.

Като се изключи това, дотук добре. Бяхме на земята, шестима каубои насред Индианската територия. Къде обаче беше кавалерията?

— Мислех си, че момчетата на шейх Муса ще ни осигурят въоръжен ескорт — напомних на всички.

— Не можем да ги видим, но хората на Муса са навсякъде около нас — отвърна Бък.

Щом казваш. Хей, онази коза не ми ли махна току-що?

— Самият Муса ще ни посрещне по-нататък по пътя — добави Бък.

Че какво друго да прави в провинция Мариб в три сутринта?

Така де, за пет милиона долара дори съм готов да ида до Бруклин, за да се срещна с Муса в деликатесния му магазин.