Пантерата

Носехме скритите си оръжия, както и бронежилетките и автоматите в скутовете си. Кейт беше взела и черния си шал, за да може да закрива косата и лицето си, когато подобава — например, когато бъде отвлечена от мюсюлмански господа, които може да се оскърбят, ако видят лицето й.

Трите големи джипа на бедуините, които ни бяха докарали до Крепостта на гарвана, сега щяха да играят ролята на дискретен ескорт до град Мариб, за да ни предпазят от истинско отвличане — или убийство — от някой друг. Два джипа тръгнаха напред, за да проверят пътя, а третият щеше да кара зад нас. Ако някой забележеше бедуинските джипове, те щяха или би трябвало да изглеждат, че ни следят, а не ни пазят.

Двамата бедуини, които наглеждаха хищния рибен микробус при пристигането ни, щяха да останат и да държат форта в буквалния смисъл на думата, както и да охраняват Чет. Надявах се да не му прережат гърлото. Чет ни беше нужен заради връзката с пилотите на самолетите.

Колкото до ККК — командване, контрол и комуникации, — бедуините бяха осигурили на Чет, Бък и Бренър местни мобилни телефони, така че конвоят можеше да поддържа връзка, ако случайно възникне ситуация. Освен това разполагахме с радиостанции за контакт на къси разстояния, както и със сателитни телефони, макар че те можеха да работят само под открито небе, но не и в колите, освен ако не си подадеш главата през прозореца.

Редът на пътуване бе следният — Хайлукс едно, с Бък зад волана и Замо в ролята на стрелец; Хайлукс две, Бренър в ролята на шофьор, аз на стрелец и Кейт отзад.

Дадохме на двата бедуински джипа пет минути преднина, след което Чет ни пожела безопасен път до Мариб, пълноценна разходка до руините и приятно отвличане. Смяташе, че това е смешно. Махна ни за довиждане и влезе в микробуса, за да нагъва риба тон и да гледа как ни похищават.

Бък и Замо излязоха от двора и Бренър, Кейт и аз ги последвахме.

Бък не тръгна към стръмното дере, по което бяхме дошли, а се насочи на северозапад по платото, по следите на двата джипа пред нас, които вдигаха прашен облак в далечината. Карай след оня бедуин.

Сивото каменисто плато приличаше на видеозаписите от първата разходка на Луната. Четирийсет дни и четирийсет нощи дъжд нямаше да се отразят зле на това място.

— Мислех си за шейх Муса — каза Бренър.

— Имаш предвид, че трябва да го убием ли? — попитах.

— Да. Разбирам причината — призна той. — Но не ми харесва.

— И на шейх Муса няма да му хареса — уверих го. Но пък той щеше да знае каква е причината да не му харесва.

— Като изключим етичните въпроси, има и практически — каза г-н Бренър.

— Имаш предвид как ще обясним на саудитците, че сме видели сметката на техен съюзник бедуин ли?

— Да, да не говорим, че бедуините в Мариб и другаде може завинаги да се откажат да си имат вземане-даване с нас в Йемен. Те помнят дълго и могат да държат сметка за нещо, станало и преди хиляда години.

— Може би Вашингтон е измислил начин да представи смъртта на шейх Муса като инцидент или като дело на някой друг — предположих аз.

— Ако използваме „Хелфайър“ срещу Муса, това свежда възможния кръг заподозрени само до един. Нас — отвърна Бренър.

— Така е. Но това не е убийство. А премахване с крайна щета, както се изразяват в ЦРУ. Звучи по-добре.

— Когато видиш двойна игра, оглеждай се за тройна — мъдро рече Кейт, която е от доста време с мен и е понаучила едно-друго.

Бренър се съгласи с г-ца Мейфийлд и добави:

— Нека държим под око всичко това и да споделяме, както се разбрахме в Аден.

— Съгласен — казах аз.

Пол Бренър беше свестен тип, бивше ченге и добър стрелец. Вярно, като че ли страдаше от синдрома на неуморния хуй, но какво пък, всички го имаме в една или друга степен. Запитах се какво ли прави в момента Клеър. Сигурно се плацикаше в басейна с Хауард. Как така мислите ми стигнаха от Пол Бренър до Клеър Нолан? Да не би да страдам от СНХ?

Интересно, че и тримата нямахме пълно доверие на двамата разузнавачи. Може би си вървеше с територията, макар всички да бяхме в един екип. Каквито и лъжи да бяхме чули и каквато и информация да ни спестяваха Чет и Бък, всичко това се основаваше на железния принцип да знаеш само онова, което е нужно. Ако трябваше да научим нещо, щяхме да го научим, когато му дойде времето, а ако не трябваше, никога нямаше да го научим. А онова, което не знаехме, не можеше да бъде изтръгнато от нас, ако ни заловят — или по-лошо, ако бъдем разпитани от някоя конгресна комисия. Онова пък, което не знаем, не може да ни навреди. Момент. Това последното не съм го казал.

Както и да е, тримата с Кейт и Бренър сега бяхме на една и съща вълна и с вдигнати антени, ако позволите да използвам тази метафора.

Бедуинският мобилен телефон на Бренър звънна и той отговори и се заслуша. В Йемен позволено ли е да караш и да говориш по телефон? Предполагам, че ако ти е позволено да стреляш с автомат през прозореца, можеш да използваш и телефона си.

Бренър затвори и каза:

— Бък просто искаше да провери дали тези телефони наистина работят.