Пантерата

— На стотина километра североизточно оттук — отвърна той. — На самия ръб на Ар Руб ал Хали, Пустия район. През лятото температурите стигат до петдесет градуса.

— Защо петролът винаги се открива на най-лайняните места?

— Не знам. Знам обаче, че според геолозите находищата са огромни и продължават в Саудитска Арабия. Мислехме си, че можем да контролираме този петрол, защото Йемен е слаб. После обаче се появи Ал Кайда. Инсталацията е силно укрепена, но кладенците не могат да бъдат разширявани, докато не елиминираме заплахата от Ал Кайда.

— Ясно. А кой би се съгласил да работи на такова място?

— Американците са само десетина. Останалите са чуждестранни работници и йеменци. Както и наемници за охрана.

— Колко получават наемниците?

— Някъде около две хиляди седмично. Поне така чух.

— Скъпа, току-що намерих по-добра работа и за двама ни — казах на Кейт.

— Не забравяй да ми пращаш картички — отвърна г-жа Кори изпод шала си.

Продължихме да пълзим по прашната, задръстена с коли главна артерия.

— Къде е хотелът? — попитах Бренър.

— Непосредствено до града.

— В него ли спа?

— Не. Бях тук само за деня. Но го огледах заради важните клечки. Не е лош.

— Бира има ли?

— Не. Абсолютно е забранена в провинция Мариб.

Студената бира в главата ми се изпари като мираж. Мразя Йемен.

Бък зави надясно и ние го последвахме.

— Другите гости в „Билкис“ са чуждестранни доброволци, хора от петролната компания, а от време на време се появява някой американски шпионин и други съмнителни типове. — Бренър реши, че това е смешно, и добави: — Паспортите на пристигащите гости се пращат по факса на Бюрото за национална сигурност и Службата за политическа сигурност. Копия се продават и на Ал Кайда. Или може би ги получават безплатно, не знам.

— Сигурно е безплатно.

След няколкостотин метра градчето започна да оредява и отпред и отдясно видях дълга бяла стена с отворени порти, която според Бренър беше хотел „Билкис“.

Бък спря, преди да стигнем до портите и Бренър последва примера му.

Трябваше да скрием автоматите и с тази цел бяхме взели брезентовия чувал на Чет.

Двата джипа на бедуините пред нас продължиха нататък, а третият ни подмина, без да спира.

Бък и Замо бяха слезли и ние също слязохме, като оставихме автоматите в колата.

Замо носеше сак, достатъчно голям, за да събере освен неговата пушка и нашите четири М4.

Метна го на задната седалка, качи се в колата, събра оръжията и пълнителите и ги уви в нещо, което приличаше на бельото на Чет.

— Хареса ли ви пътуването? — поинтересува се Бък.

Защо винаги питаше подобни неща?

Никой не отговори, което бе достатъчно красноречиво.

— Регистрираме се, отиваме по стаите си и се срещаме във фоайето след… да кажем, половин час — инструктира ни Бък и ни увери: — Това е достатъчно време за един бърз душ.

Бък имаше нови паспорти за нас — същите имена и снимки, но с различни номера и със стандартната синя обложка, или иначе казано, не бяха дипломатически. Сега бяхме туристи.

— Къде отиде ескортът ни? — попитах аз.

— Не знам, но съм сигурен, че ще ги видим отново по-късно.

— Те ли ще ни отвличат?

— Да.

— Добре. — Не бих искал да ме отвличат непознати.

Замо приключи с увиването на хардуера в бельото на Чет и всички се качихме отново в колите.

Бък подкара към голямата двойна порта и влязохме.

В края на дългата алея се издигаше неочаквано голям измазан в бяло хотел, състоящ се от две триетажни крила, между които имаше едноетажна приемна. Градината бе аранжирана и напоявана. Беше почти потресаващо да видиш зеленина.

Бък спря пред вратата и ние спряхме зад него.

Слязохме. Появи се пиколо, което натовари багажа ни в количка и накрая взе сака, който, естествено, тежеше. Бък се престори, че знае само няколко думи на арабски, и каза нещо на прислужника, после се обърна към нас.

— Казах му да внимава, понеже вътре има скъпи камери и фотографско оборудване.

Да бе. Всъщност оптичните мерници могат да минат за фотографско оборудване, нали?

Както и да е, влязохме в голямото овално фоайе, което бе почти пусто.

— Хотелът е построен в края на седемдесетте за туристи и археолози, а фоайето е овално, за да прилича на храма Махрам Билкис — уведоми ни Бък.

Интересно. На кого му пука?

— Имаше много надежди за Йемен след гражданските войни и революциите от шейсетте и седемдесетте — продължи Бък. — Не се получи обаче — добави в случай, че не сме забелязали.

Рецепционистът беше целият в усмивки, сякаш бяхме първите му гости за тази година. Извадихме новите си, но износени паспорти и той ги подаде на някакъв друг тип, за да им направи ксерокопия за СПС, Бюрото за национална сигурност, хотела и отделно копие за Ал Кайда. Друг тип потърси резервациите ни в компютъра. В картите за регистрация попълнихме йеменския си адрес в „Шератон“ в Сана, където вероятно бяхме регистрирани всички. ЦРУ си знае работата и разполага с много пари, за да постигне подобни неща.

Тъй като от миналия август в Мариб нямаше убити или отвлечени, стаите струваха по петдесет долара на нощ. Забелязах, че сме направили резервации за четири нощи.

Рецепционистът, г-н Карим, попита на английски: