Пантерата

— Добра идея — съгласих се. Не че нямахме доверие на шейх Муса: просто Йеменската телефонна компания можеше да се окаже проблем. Особено тук. Пълно беше с мъртви зони. Зачудих се и как ли бедуините си плащат телефонните сметки.

— Бък каза, че Чет му се обадил и му казал, че според самолетите пред нас няма нищо подозрително.

Не бяха ли казали същото и по пътя за Аден?

Както бях видял на монитора в микробуса, северната страна на платото представляваше плавен склон и Бък следваше изровената пътека, която се спускаше към низините. В далечината различих шосе, няколко коли, къщи и обработваеми площи.

По средата на склона забелязах бял джип, спрял до стръмни скали. Когато приближихме, видях четирима мъже с калашници, насядали по камъните. Явно бяха хора на шейх Муса и пазеха този подход към крепостта, както бе обещано. Двата водещи джипа бяха минали покрай тях, така че несъмнено всички бяха от едно племе. Нали така? От друга страна, това беше Йемен и нищо не е такова, каквото изглежда.

Бък намали, ние също. В моменти като този човек оценява по достойнство бронираните коли. Нашите бронежилетки изобщо не могат да се сравняват с тях.

Свалих предпазителя на моята М4 и казах на Кейт да направи същото. Бренър извади колта си.

Бък спря на петдесетина метра от мъжете и те ни махнаха да продължаваме. Все едно казваха: „Стига бе, хора. Не сте ли виждали готини типове с халати и автомати?“

Мобилният не звънеше, така че явно Чет и пилотът на нашия „Предатор“ не бяха обезпокоени от ситуацията. Или пък пилотът всеки момент щеше да им прати някоя ракета.

Последният джип ни настигна, радиостанциите изпращяха и гласът на Бък каза:

— Това са хора на Муса.

Бък продължи напред и ние го последвахме.

— Шалът — напомних на Кейт. — Не ги поглеждай, освен ако не стреляш по тях.

Бренър реши, че това е смешно.

Когато стигна до бедуините, Бък свали стъклото на прозореца си, поздрави любезно с „ас-салаам алейкум“ и мъжете отговориха. Аз също свалих стъклото и извиках:

— Шалом! Алейхем!

— Това е на иврит, Джон — каза Кейт.

— Звучи по същия начин.

Продължихме напред и третият джип изостана.

Стигнахме низината и продължихме по изровената пътека на север през рядко населен район с малки напоявани ниви и кафяви пасища, по които щъкаха дръгливи кози и търсеха нещо, което може да са пропуснали. Животът тук е труден. И кратък.

Тримата се разбъбрихме, защото да разговаряш за мисията може да означава, че си малко изнервен. А това не беше точно.

— Веднъж летях до Мариб от Сана — каза Бренър. — Преди година, преди нещата да почнат да се скапват. Някакви важни клечки от Капитолия искаха да разгледат руините и аз ръководех екипа, който се грижеше за сигурността.

— И какво?

— И настоятелно ги посъветвах да не идват тук — каза той. — За туристи ставаше… докато белгийците не изчезнаха миналото лято. Не можех обаче да гарантирам безопасността на конгресмените и екипите им.

— Да не искаш да кажеш, че си пропуснал възможността да се отървеш от някой конгресмен? — попитах сърдито.

Последва смях. Аз съм по-забавен от Пол Бренър.

Както и да е, стигнахме до шосето и Бренър последва Бък, който зави надясно — на изток към Мариб.

— Това трябва да е пътят Сана-Мариб — каза Бренър. — Онзи, който беше отбелязан на табелата в Сана.

Да. А аз си мислех, че в Сана не е безопасно. Точно в момента Сана ми приличаше на Женева.

Две думи за пътуването в страни от Третия свят — винаги има места, които са по-опасни и прецакани от онези, на които се намираш. В този случай обаче бяхме стигнали самия връх на местата, които не искаш да посещаваш.

Продължихме на изток към Мариб. С нетърпение очаквах студена бира и горещ душ в хотела, пък после нека ме отвличат.

61.

Когато приближихме Мариб, Бренър посъветва Кейт да се увие, а аз я уверих, че черният шал я прави да изглежда по-мистериозна и по-слаба. Влязохме в града, който бе разнебитен, но оживен — провинциална столица, както каза Бренър, и единственият търговски център в радиус от много километри.

Главната улица представляваше поредица магазинчета и сергии, правителствени сгради, няколко бензиностанции и нито една пивница. Но за да изглежда градът жив, всеки мъж носеше автомат. Забелязах също, че градът изобщо не ми изглежда стар.

— Това е Нови Мариб — обясни Бренър. — Старият град се намира на няколко километра оттук и е почти напълно изоставен.

— Защо?

— Египетските военновъздушни сили са го бомбардирали през шейсет и седма.

— Защо?

— По време на гражданските войни Мариб е бил център на роялистите, а египтяните са били на страната на републиканското правителство в Сана.

Тези хора влизаха във война по същия начин, по който хлапетата избират от кой отбор да играят футбол. А ние се забъркваме в Йемен. Защо? Изобщо не им е нужна помощта ни, за да се избиват помежду си.

Забелязах, че градът вони на изгорял дизел и тор, но долових и аромата на улични скари пред магазинчетата за храна и стомахът ми изръмжа. Май трябваше да изям оная консерва.

— Къде всъщност е инсталацията на „Хънт Ойл“? — попитах Бренър.