Пантерата

— Ще си уредим среща в Сана. В американското посолство или във вашия кабинет. Съответните хора от моето правителство ще се погрижат за наградата ви.

Вдигнах крак, защото потокът лайняни приказки вече стигаше до глезена ми.

Възможно бе Бренър да опита да уреди нещо за Хаким и предполагам, че в това нямаше нищо лошо. Както при Алтаир, към купищата лайняни приказки трябва да добавиш и малко шоколадов сладолед. Все още не се бяхме махнали оттук и Хаким можеше се окаже пречка или решение на проблема ни.

Хаким се обърна към Бренър.

— Ако се случи да заловите ал Дервиш или да го откриете мъртъв и нямате как да го откарате до Сана, ще бъда в хотел „Билкис“.

Не се и съмнявах. И хотелът нямаше да поиска нито риал от един полковник на СПС. Животът е хубав, ако си полицай в полицейска държава. Помислих си, че имам правилната работа, но в неправилната страна.

— Благодаря, полковник — отвърна Бренър. — Ще ви уведомя.

Всъщност, ако откриехме Пантерата, единственото нещо, което щяхме да транспортираме, щеше да е кутрето му. Останалото можеше да си гние сред хълмовете.

— Довиждане — казах аз. Мразя дългите сбогувания.

Кейт обаче си оставаше докрай състрадателна дама, така че попита:

— Казахте ли на Алтаир, че за семейството му ще бъдат положени грижи?

— А, да. Казах му, но не споменах за американски пари — отвърна полковник Хаким. — Така че ще трябва да обсъдим и това.

Не мисля, че Чичо Сам щеше да даде сто хилядарки на семейството на един терорист, но пък можеше да плати нещо на Хаким и полковникът да се погрижи за това. Довиждане.

Хаким обаче не беше свършил.

— Фамилното име на Алтаир е ал Дервиш — уведоми ни той.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— До скоро.

Полковник Хаким и г-н Бренър си отдадоха взаимно чест и типовете от СПС се качиха във военния джип, който им бях купил.

И тъй, ето ни тук. Най-сетне сами.

Казват, че самото пътуване е целта, но това не е вярно. Пътуването си е пътуване; целта е краят. И ние наближавахме края на това пътуване. Също като Булус ибн ал Дервиш.

83.

Взехме всичко необходимо от джипа и затрамбовахме.

Прекият път до началото на пътеката, ако изобщо я имаше, бе през лагера на Ал Кайда, но той представляваше адска територия с бомбени кратери, димяща земя и трупове, без да броим неизбухналите боеприпаси. Затова тръгнахме покрай низината, с хълмовете отдясно и овъглените руини отляво.

На всеки стотина метра Замо поглеждаше през мерника, за да огледа терена около нас. Веднъж погледна надолу към лагера и каза:

— Виждам стареца. Броди насам-натам.

Тъкмо го изрече, когато проехтя силна експлозия и всички се проснахме на земята.

— Старчето задейства нещо — рече Замо.

Е, дано да беше на път към някое по-добро място от това.

Продължихме напред. Теренът бе истинско предизвикателство с безбройните склонове и сипеи. Под краката ни се търкулваха дребни камъчета.

Отне ни половин час да заобиколим лагера на Ал Кайда и да стигнем до отсрещната страна, където би трябвало да започва пътеката според Алтаир, който вече не можеше да бъде разпитван допълнително.

Спряхме да си починем. Замо ни даде пушката си, за да можем да извършим така нареченото „ориентиране и преценяване на терена“.

Погледнах през оптичния мерник, който осветяваше нощта с шантаво зеленикаво сияние, сякаш си бях сложил цветни очила. Бях минавал на обучение с подобни уреди, така че окото и мозъкът ми свикнаха бързо с монохромната картина и успях да преценя, че цялото място е пустош, по-страшна и от тази на луната. Нямаше дори кози. И никаква следа от Ноевия ковчег.

Погледнах през димящата низина към мястото, от което бяхме тръгнали. Белият „Ланд Крузър“ още си беше там, което бе добър знак, че сделката ни с дявола още е в сила.

Подадох пушката на Кейт и тя я насочи към върха с формата на платно и каза:

— Остават ни около два километра.

Продължихме, като се оглеждахме за пътеката, която би трябвало да пресечем, ако вървим по ръба на низината. Теренът обаче беше толкова каменист, че едва ли щяхме да забележим някакви следи. Освен това ми хрумна, както вероятно бе хрумнало и на останалите, че Алтаир може да е изпързалял полковник Хаким или Хаким да е изпързалял нас, за да може да се разкара оттук и да отиде на някое по-приятно и безопасно място. Обещах ли му пари за вече извършените услуги? Или за резултати?

Разредихме се на по няколко метра един от друг и тръгнахме обратно в търсене на пътеката, взирахме се в земята на слабата лунна светлина.

Дадох си сметка, че пътеката, ако изобщо съществува, няма да е добре отъпкана. Съмнявах се, че Пантерата е канил по стотина джихадисти всяка вечер на бридж и пури в пещерата си. Съмнявах се също, че е слизал много често до лагера. Така че всъщност не търсехме пътека, а по-скоро място, от което да започнем да изкачваме хълмовете.

Кейт с нейното маниакално внимание към мръсни подове забеляза нещо и каза с онзи тих глас, с който трябва да се говори на вражеска територия:

— Вижте.