Пантерата

Отидохме при нея и тя посочи с дулото на автомата си нещо, което едва ли щеше да се набие на очи другаде. Тук обаче, на лунната светлина, то издаваше човешко присъствие. Капачка на пластмасова бутилка.

Кейт я взе и я заразглежда, сякаш бе намерила диамант. Всички се съгласихме, че е сравнително нова и че мърлячът, който и да е той, ни е оставил маркировка.

Значи ако обърнехме гръб на лагера на Ал Кайда, щяхме да имаме отправната точка към мястото, до което трябваше да стигнем.

Така че загърбихме низината и поехме към хълмовете.

Кейт беше запазила капачката за сувенир и се оглеждаше за още като Хензел и Гретел, търсещи сияйни камъчета на лунната светлина.

Оглеждахме се и за вървящата към капачката бутилка, но така и не я открихме.

Не разполагахме с втора точка, която да свържем към капачката, но с напредването ни маршрутът стана по-ясен, тъй като започна да се стеснява между два склона като фуния.

Теренът стана по-стръмен и камъчетата под краката ни вдигаха шум. Не искахме да се издаваме, така че намалихме темпото.

Взехме един завой и стръмната пътека изведнъж свърши. Пред нас имаше огромна купчина камъни, които препречваха пътя.

Приближихме я. Личеше си, че са нападали съвсем скоро. Или Бог ни казваше да се връщаме, или свличането бе причинено от дванайсетте тона експлозиви, разтърсили земята като изригващ вулкан.

Замо предложи да използва катераческите си умения и Бренър взе пушката му, а снайперистът се закатери нагоре с автоматичния си колт в ръка.

Нямаше съмнение, че ако е бил в пещерата си по време на бомбардировката, Пантерата е чул и усетил въздушния удар и вероятно си е дал сметка, че е изгубил базовия лагер и всички в него. Едно обаждане до лагера по сателитния телефон би било достатъчно, за да потвърди това.

Нямах представа какво си е мислел или чувствал, когато пещерата е започнала да се тресе около него, но се надявах да е осъзнал, че светът му изведнъж е станал много по-малък. Това и липсата на новини от колибата на козаря явно му беше казало, че е сам и с проблеми. Може би беше разбрал, че Пърт Амбой в крайна сметка не е чак толкова лошо място.

— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.

Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.

Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.

Замо си взе пушката и огледа терена.

— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…

Бренър взе пушката и също погледна през мерника.

— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…

„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.

— Можем да заобиколим — каза Бренър.

— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.

Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.

Нищо не помръдваше освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?

Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.

Замо — вървеше пръв — вдигна ръка. Всички спряхме и се отпуснахме на коляно, готови за стрелба.

Бренър отиде до Замо и двамата погледнаха един след друг през мерника.

Бренър ни направи знак да се приближим и ние с Кейт тръгнахме приведени напред.

На петдесетина метра пред нас се намираше клисурата, а в нея беше каменната постройка.

— Аз ще проверя — прошепна Бренър.

Е, щом настояваш… Спомних си обаче чия беше идеята, така че сграбчих Бренър за ръката и ясно му дадох да разбере, че ще отида аз. Кейт поиска да дойде с мен, но тая нямаше да я бъде.

— Прикривайте ме — прошепнах.

Тръгнах на прибежки напред и стигнах до ръба на клисурата, без да откъсвам поглед от каменната постройка. Проснах се на земята и погледнах през оптичния мерник надясно, където клисурата се спускаше между два хълма. Луната се беше издигнала високо в небето на юг и хвърляше добра светлина върху северния склон. Горе като че ли не помръдваше нищо. От лявата ми страна беше дъното на клисурата и колибата.

Насочих мерника към постройката. Подобно на повечето по тези места, тя нямаше прозорци, а само тесен проход без врата. Груба стълба водеше към равния покрив и от мястото ми се виждаше, че горе няма никой. Ако това беше стражеви пост, стражът се намираше вътре, което беше безсмислено от гледна точка на бдителността.

Спуснах се по задник в клисурата, като разделях вниманието си между постройката и всичко останало.

На дъното клекнах между две скали и надникнах към постройката. Имаше два подхода — предпазлив, предпочитан от повечето, и я-да-действаме-бързо, предпочитан от мен. Скочих и се втурнах към входа.

Не очаквах да открия някого вътре, така че когато се спънах в лежащото на пръстения под тяло, бях изненадан точно толкова, колкото и онзи, в когото се бях спънал.