Пантерата

Напредвахме бавно, но идеята бе да изненадаме Пантерата, без да бъдем изненадани ние от някоя жица и да бъдем направени на парчета. Или най-малкото да задействаме сигнална ракета, която щеше да ни освети като попаднали в светлините на фарове елени, след което да последва откос от АК–47.

Нямаше начин да знаем със сигурност дали има някакви подобни капани по пътя към пещерата, но ако аз живеех на подобно място, със сигурност щях да се погрижа да заложа на пътеката нещо, което да ме предупреждава за посетители.

И ето го наистина. Напипах го с ръката си — опъната жица на петнайсетина сантиметра над широкия корниз, на който ми предстоеше да изпълзя.

Обърнах се и дадох знак на Бренър, който бе на три метра зад мен, като използвах сигнала за опъната жица, който, ако случайно се интересувате, е като пантомима, в която опъвате ластик.

Бренър кимна. Обърнах се и внимателно прекрачих странично жицата. Не можеш да я срежеш, защото освобождаването на напрежението ще задейства капана. Затова я оставяш, маркираш я и продължаваш напред. Увих жицата с бялата си носна кърпа и продължих нагоре.

Бренър преодоля капана, Кейт го последва.

Намирахме се приблизително по средата на склона, който бе висок някъде около четиристотин и петдесет метра. Постепенно обаче преставаше да е толкова стръмен и в резултат ставаше по-трудно да видим какво ни очаква след поредното скално стъпало.

Зърнах с периферното си зрение нещо отдясно и замръзнах. Някакъв човек седеше на петнайсетина метра от мен, на същото стъпало, на което се намирах. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това е снайперистко гнездо и че мъжът, който се бе облегнал на скалата, не помръдва, защото е мъртъв.

Дадох знак на Бренър, който предаде сигнала на Кейт, и двамата се изкатериха на стъпалото под мен, откъдето можеха да видят мъртвеца.

Тръгнах странично надясно и стигнах до седналия мъж, чиято глава бе отметната назад, сякаш се взираше в луната. Видях, че Замо е улучил целта си право в гърдите, малко вдясно от сърцето, но въпреки това фатално.

Пушката, която лежеше до него, имаше характерната форма на съветската снайперистка карабина „Драгунов“ и вероятно си беше точно такава. По-важното бе, че оръжието имаше оптичен мерник за нощно виждане, който все още светеше, и аз посегнах да го взема.

Изведнъж тишината се разцепи от пронизителен писък, от който подскочих. Звънящите телефони винаги ме стряскат, а този така и не спираше. Е, не беше сателитният ми телефон, който бе умрял, така че трябваше да е на снайпериста, който също бе мъртъв. Ако арабският ми беше по-добър, щях да отговоря и да докладвам, че тук цари мъртвешко спокойствие.

Телефонът най-сетне замлъкна и аз погледнах надолу към Бренър и Кейт. Явно снайперистът беше пропуснал да докладва, Набеел също, и онзи, който ги търсеше — може би не друг, а Пантерата, — започваше малко да се тревожи. И имаше основателна причина. Ние обаче вече също имахме проблем. Но нямаше какво друго да направим, освен да продължим нагоре и да се отървем от него.

Бренър яростно жестикулираше, че той трябва да мине пръв, и Кейт кимаше утвърдително и ми правеше знаци да ида при нея. Аз обаче бях твърде напред, за да отпадам толкова близо до финала, и продължих нагоре с новата си снайперистка пушка. Стигнах до следващия корниз и използвах оптичния мерник, за да огледам склона.

На по-малко от десет метра от мен имаше огромен навес, дълга скална плоча, която играеше ролята на покрив на дълбок тъмен заслон — пещера. Фокусирах мерника и видях някакво движение в мрака.

Изведнъж от навеса се появи фигура с калашник в ръка и аз се прицелих в нея. Докато натисках спусъка, осъзнах, че фигурата носи балто. Куршумът я улучи точно там, където се целех, право в сърцето. Автоматът полетя във въздуха, докато фигурата политаше назад и падаше на земята.

Копелето, което още бе вътре в пещерата, вече знаеше местоположението ми и преди да успея да се прикрия, видях проблясъците от дулото, а половин секунда по-късно чух кухия трясък на калашник, стрелящ на автоматична. Трасиращ куршум одраска бедрото ми, друг ме улучи в бронежилетката и ме запрати на долното стъпало. Пушката отлетя нанякъде. Трябваха ми няколко секунди да си поема дъх и когато вдигнах глава, видях зелени трасиращи куршуми да прорязват тъмнината точно над мястото, на което лежах.

Кейт и Бренър отвръщаха на огъня, но бяха останали с малко патрони след престрелката при Крепостта на гарвана и не бяха превключили на пълен автоматичен. Стрелбата от пещерата спря, Кейт и Бренър също прекратиха огъня. Изведнъж стана много тихо.

Лежах по гръб на скалата и не виждах Бренър или Кейт, но можех да видя всеки, който се появи на стъпалото над мен, а автоматът ми беше на гърдите ми, готов за стрелба по всичко, което се движи.