Пантерата

— След десет минути аз ще съм от другата страна на хълма, ти ще си мъртъв и всеки, който ме последва през пещерата, ще се натъкне на мини и ще бъде разкъсан — уведоми ме той.

Ама наистина мамка му.

— Така че ще се сбогувам с господин Кори, а задочно и с госпожа Кори.

Сигурен бях, че няма да стреля, защото знаеше, че отвън има и други, които ще се втурнат вътре и ще открият огън. Значи щеше да го направи тихо, с джамбията си.

Рязко се завъртях по задник и видях, че наистина държи ножа в дясната си ръка, автоматът му беше метнат на рамо и посягаше с лявата си ръка към косата ми. Краката ми го улучиха под коленете и той изгуби равновесие и падна настрани.

Извадих своята джамбия, която той не беше видял. Пантерата изпълзя по-далеч от мен и смъкна автомата.

Преди обаче да успее да го насочи към мен, аз се хвърлих отгоре му и го притиснах с цялата си тежест. Той се замята, опита се да намери поза за стрелба, но нямах намерение да му позволя подобно нещо. Беше изпуснал джамбията си, но сега посягаше към нея. Успя да сграбчи дръжката, замахна и заби острието в гърба ми. Осъзна, че не се получава нищо, и замахна отново, като този път се целеше във врата или главата ми.

Отвърнах с добрия стар ритник с коляно в топките, който разфокусира вниманието му, после опрях извитото острие на джамбията си в гърлото му под гъстата брада.

— Помни „Коул“, задник такъв.

Погледите ни се срещнаха за момент, после натиснах силно и прокарах острието през гърлото, през югуларната вена и двете сънни артерии. Топлата кръв плисна по ръката ми.

— Имаш право да мълчиш — уведомих го.

Продължих да натискам, режех месо, трахея, мускули и сухожилия, докато не стигнах до гръбначния стълб, който разделих с острието и продължих, докато ножът не опря пода на пещерата.

Надигнах се, поех дълбоко дъх, сграбчих главата му за косата и я вдигнах.

— Разплата, шибан кучи сине. Разплата за момчетата на „Коул“, разплата за убитите мъже, жени и деца, лайно миризливо. Разплата…

— Джон… Джон… успокой се… успокой се… спри… — викаше Кейт.

Бренър хвана отрязаната глава за косата, издърпа я от ръката ми, хвърли я на пода на пещерата и каза:

— Да вървим.

Кейт хвана ръката ми и аз се изправих.

Да вървим. У дома. Такъв е планът.

Девета част Ню Йорк

84.

Големият четиристранен часовник показваше 18:50. Повечето служители вече бяха заминали за предградията, но пристигащите влакове докарваха свежа кръв — публика за театрите, участници в партита и други от близо и далеч, които се изсипваха всяка вечер в Манхатън през „Гранд Сентръл“.

Помислих си, че е малко мелодраматично да чакаш под часовника, използван в толкова много филми като място за среща на влюбени двойки. Часовникът обаче беше сборно място и за десетки хиляди войници, моряци и летци, прибиращи се при семействата си, така че ставаше.

Бък не беше в състояние да дойде, но като джентълмен от старата школа прати извиненията си, с което показа не само добри маниери, но и невероятна наглост.

Други новини от фронта. Двамата с Кейт официално бяхме уведомени, че г-н Чет Морган от Централното разузнавателно управление бил улучен от куршум на бедуин, докато се опитвал да ни спаси с хеликоптер „Блек Хок“. Не го помнех точно по този начин, но така или иначе г-н Морган починал от раната си преди хеликоптерът да стигне до базата Наджран.

Това бе втората смърт на служител на ЦРУ, за която ми съобщаваха; първата бе на споменатия вече Тед Наш, който всъщност официално умря два пъти, преди Кейт наистина да му види сметката. И имах чувството, че Чет Морган също ще възкръсне и отново ще ми се обади. Ако ли не, аз щях да му се обадя.

Замо също не можеше да дойде, тъй като бе в продължителна отпуска по болест и се възстановяваше от раната си в Лас Вегас. Надявам се късметът все така да продължава да му се усмихва.

Бяхме поканили също Хауард Фенстърман и Клеър Нолан, които се бяха сближили през трите седмици, откакто се бяхме разделили. Двамата с удоволствие биха се отзовали, но новите им задължения в Сана ги възпрепятстваха да си вземат домашен отпуск точно сега. Обещаха обаче, че ще са в Ню Йорк за празниците — вероятно за всички, които празнуваше Хауард.

На теория сбирките изглеждат добро нещо, като сбирките на випуска от гимназията, но в действителност невинаги ти се иска да виждаш хората, които свързваш с определени моменти и места от житейския си път. Спомените са хубаво нещо и трябва да се пазят и отбелязват с картичка или бърз имейл, а не да се развалят с реални срещи. Клеър обаче можеше да бъде изключение.