Пантерата

Вътре беше тъмно като в рог, ако не се брои светлината през отвора. Видях, че онзи се изправя едновременно с мен. Беше събуден грубо, така че не бе в най-добрата си форма, но успя да изрита инстинктивно и ме улучи в корема. Сграбчих босото му стъпало, извих го и той тупна на пода и се хвърли към вратата, като пътьом грабна нещо като автомат.

Метнах се отгоре му и той се просна на земята, но отново се опита да изпълзи като гущер навън. Фраснах го здраво в лицето. Вторият ми удар му счупи носа и типът рухна в очакване на броенето.

Изправих се, изскубнах калашника от ръцете му и стоварих приклада в главата му, за да видя дали е забелязал, че е обезоръжен.

Чух нещо отвън, лепнах се за стената отляво на входа и стиснах дръжката на своя М4.

Отвън се възцари тишина. Зачаках. Знаех, че екипът ми ме прикрива отгоре.

— Джон?

— Тук съм. Абдул лежи на прага.

Съекипниците ми влязоха, като прекрачваха проснатия тип.

Нямаше много за казване, освен че типът най-вероятно беше член на Ал Кайда, а не невинен цивилен, и че е заспал на поста си.

Издърпахме го по-далеч от входа и го облегнахме в един ъгъл.

Замо го обискира, докато Бренър го осветяваше с фенерче с червен филтър. Типът имаше 9-милиметров „Браунинг“ и сателитен телефон, а също така счупен нос, сцепена устна и окървавено лице. Преди Бренър да изгаси фенерчето, Кейт го взе и насочи лъча към лицето на пленника. Бива я с физиономиите, дори когато имат нос като камба.

— Набеел — каза тя.

Наистина беше той. Това заслужаваше да се полее. Замо отвори една бутилка и плисна вода в лицето на Набеел, после наля малко между устните му и го шамароса.

Набеел изкашля вода и едва-едва повдигна клепачи.

Нямахме много време за приказки, така че извадих джамбията си и я опрях в гърлото му. Отляво на врата му имаше лепенка, сякаш се беше порязал при бръснене или някой се беше опитал да привлече вниманието му с нож.

— Длъжник си ми за онова кравайче — казах му.

Очите му се фокусираха и в тях се изписа истински ужас. Почувствах се кофти, сякаш аз бях терористът.

— Виж какво, Набеел — казах му. — Можеш да избираш дали да живееш, или да умреш. И под умиране имам предвид, че ще ти резна гърлото като зрял пъпеш. Разбра ли ме?

Той кимна, без да мърда врата си.

— Къде е ал Дервиш?

Набеел се сети какво предстои и каза:

— Моля не убива и аз казва къде той.

— Не, задник, аз казва. Ги ще ми кажеш къде е. Къде?

— Той… той в… магара…

— Пещера — каза Бренър.

— Къде е тази пещера.

— Тук. Близо.

— Можеш ли да си по-конкретен?

— Аз казва… не далеч. Върви… върви към слънце…

— На запад?

— Да. Запад. Вижда къде върви. Нагоре.

Бренър продължи на арабски, после преведе:

— Казва, че ал Дервиш е с двама души. Страж на някаква скала и втори вътре в пещерата.

Да се надяваме, че стражът няма мерник за нощно виждане, макар че най-вероятно имаше. Нищо чудно обаче и той да беше заспал. Ако не спеше, щяхме да го приспим ние.

— Вярваш ли му, че са само двама?

— Скоро ще разберем — отвърна Бренър.

Зададе на Набеел още няколко въпроса на арабски и английски и Набеел заяви, че всъщност никога не бил стъпвал в пещерата, но че входът й е на хълма с характерния връх във формата на корабно платно. Това се връзваше с думите на Алтаир, така че вероятността да е поредната лъжа донякъде намаляваше.

Останах изненадан, че Алтаир и Набеел издават шефа си, и вече започвах да си мисля, че онези, които познават Булус ибн ал Дервиш, не го обичат. Също като някога в Щатите.

— Този тип не трябва ли да докладва за обстановката? — попита Замо.

Бренър преведе въпроса на арабски.

— Казва, че трябва и че е готов да се обади на ал Нумаир още сега.

Всички се съгласихме, че е по-добре Пантерата да не научава от Набеел, че всичко е наред — имаше шанс Набеел да каже кодовата дума за „Опрели са пистолет в главата ми“. Липсата на новини от постовия понякога означава, че лостовият спи.

Набеел се опита да потвърди сделката живот вместо смърт и ни предложи да ни упъти до скривалището на шефа си, но да водиш със себе си враг на тайна мисия никога не е било умно.

Както и да е, ако имахме повече време, с радост щяхме да помъчим Набеел с новината, че приятелчетата му са направени на парчета при срещата с шейх Муса. Да не говорим, че лагерът му е превърнат в място за токсични отпадъци. Освен, това носех снимките на белгийците и с удоволствие бих ги натикал една по една в гърлото му. Но основното при Набеел ал Самад беше, че вече беше престанал да бъде полезен.

Е, беше дошъл моментът, който бихме искали да избегнем. Време бе да се сбогуваме с Набеел.

— Ще го обездвижа и ще му запуша устата — каза Замо.

Всички кимнахме и излязохме от колибата. Секунда по-късно чухме кашлянето на заглушител и Замо излезе от постройката, като вкарваше нов патрон в цевта.

Никой не каза нищо, докато снайперистът мяташе калашника на Набеел на рамо. Продължихме напред.