Пантерата

Освен това Том знаеше, че няма да замина самичък, и затова бе казал на големите клечки във Вашингтон, че трябва да включат и Кейт — а му е било ясно, че тя ще поиска да замине. Освен това Кейт беше работила с мен по случая с Асад Халил, така че доколкото знаех аз, а и във Вашингтон, тя също фигурираше в менюто на Пантерата.

Разумен човек би сложил точка на всичко това. Но… имаше ли всъщност някакъв смисъл? Ако Том ни беше казал, че сме примамка, щяхме ли да откажем? А ако се изправех срещу Том с това, той щеше да отговори както винаги: „Не знаех. Никой не ми е казвал. Откъде го научи?“

Както и да е, сега вече знаех какво става зад кулисите. Всъщност винаги знам.

Запитах се дали в Йемен ще ни кажат за важната ни роля като стръв за Пантерата. Е, скоро щяхме да научим.

Прекарахме последния си следобед в апартамента, като се погрижихме за някои последни подробности и се обадихме на родителите си. Както казах, нейните са в Минесота, а моите отдавна се бяха оттеглили във Флорида. Слава богу, никой от тях нямаше да ни идва на гости в Йемен. Там и без това е достатъчно гадно.

Вече бях убедил родителите си, че Йемен е Швейцария на Близкия изток, така че те не бяха прекалено загрижени. Майка ми все пак ме предупреди да не прекалявам със слънцето. „Знаеш колко лошо изгаряш, Джон“.

Родителите на Кейт бяха малко повече в час със ситуацията и изразиха смес от гордост и загриженост за момиченцето си. Естествено, имаха съвет и за мен. „Да се грижиш за дъщеря ни“.

Ами аз? Може би се бяха наговорили с Том.

Странно, че когато всичко е казано и свършено, последното, което правиш, е да се обадиш на мама и тате. Зачудих се дали Пантерата някога се обажда на неговите.

В пет следобед звъннахме на портиера Алфред и му казахме, че ни трябва носач с количка за багаж и такси до летище „Кенеди“.

Докато носачът товареше багажа в таксито, Алфред, който знаеше с какво си изкарваме хляба и че отиваме някъде в Пясъчландия, ни каза:

— Благодаря, че служите на страната ни.

Двамата с Кейт му стиснахме десницата и се качихме в таксито. Видях, че Кейт избърсва сълза от окото си. Хванах ръката й и я стиснах леко.

Помислих си, че поне отивам в пастта на звяра въоръжен най-сетне с истината, каквато ми я бе разкрил Ал Расул. Истината е добро нещо, освен когато е лошо.

Хрумна ми и една друга истина — друга причина да ни пратят в Йемен. Тя също беше свързана с миналото, но не с Лъва. А с нещо, което се беше случило преди години и бе свързано с Кейт и ЦРУ.

Натиках тази мисъл в дъното на ума си, но не прекалено дълбоко. Отговорите на „защо аз“, „защо Кейт“ и „защо Йемен“ бяха в Йемен.

Трета част Мариб, Йемен

15.

Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, облечен в бялата роба и шивал на бедуин, стоеше пред събралите се бойци — четирийсет и двама джихадисти, въоръжени с автомати АК–47 и гранатомети.

Минаваше полунощ, но на ярката светлина на изтъняващия полумесец той виждаше хората си, седнали с кръстосани крака на земята; виждаше също и равния пустинен пейзаж от скали и прашна земя, простиращ се до обсипания със звезди хоризонт.

Пантерата заговори на хората си с висок ясен глас:

— Тази нощ ще постигнете велика победа за исляма!

Мъжете завикаха одобрително и вдигнаха оръжия във въздуха.

— Ще убиете неверниците и ще очистите свещената пръст на исляма с кръвта им!

Отново радостни викове.

Пантерата огледа войниците си. Бяха предимно новобранци, обучени набързо в лагера в планините. Сред тях обаче имаше четирима калени бойци от Афганистан, както и двама офицери от разбитата иракска армия.

Въпросните двама се бяха сблъсквали с американци в битка, бяха избягали от родината си след поражението и бяха дошли в Йемен, за да отмъстят за унижението. Липсваше им духът на свещената война, но напълно компенсираха това с омразата си.

Бехадин Зухаир, единият от офицерите, бивш капитан от елитната Иракска гвардия, щеше да поведе атаката срещу петролната инсталация на американската „Хънт Ойл“. Другият иракчанин, Саид ал Рашид, щеше да е негов помощник-командир.

Пантерата имаше голяма вяра в тези доказани в боя войници и знаеше, че те ще вдъхнат кураж у младите новобранци. С тези двама иракски офицери и с четиримата калени ветерани от Афганистан не виждаше причина самият той да води атаката срещу американския обект.

— Охраната на чуждоземците е от платени наемници, които не са верни на американците, а само на американския долар. Те ще се предадат и ще молят за милост или ще побягнат. Или ще умрат от ръцете ви!

Мъжете завикаха още по-силно.

Подобно на офицерите и войниците си, Пантерата знаеше, че американците са наели и сто души от Бюрото за национална сигурност на Йемен, които трябваше да осигурят допълнителна защита на петролната инсталация — жилищния комплекс, офисите, камионите, машините, тръбите и помпите. Тези сто паравоенни полицаи бяха добре платени от американците, но зле обучени от правителството в Сана, лошо екипирани и с лоша мотивация. А и от опита си с тези хора при руините на Билкис Пантерата знаеше, че лесно могат да бъдат сплашени и още по-лесно купени.