Пантерата

— Добре. Така че не се опитвай да познаеш как ще постъпи като арабин. Опитай се да разбереш какви са конфликтите му. Силата му като арабин от Запада е и негова слабост. Едни дни е на Канал едно, други на Канал две, а в трети и на двата, и точно тогава се появява шум. Ще ти каже, че не изпитва симпатии и възхищение към Запада и че Западът не е в сърцето или душата му. Но Западът е в главата му и ако е честен със себе си, Пантерата би разбрал, че омразата му всъщност е форма на уважение. Човек не си прави труда да мрази нещо, което смята за достойно за презрение.

— Ясно. — И Ал Расул знаеше всичко това, защото…? — Как всъщност мога да намеря този тип?

— Ще разбереш, когато той намери теб.

Опасявах се, че ще каже точно това.

— Погрижи се да казваш на всички, че го търсиш. Мълвата ще стигне до него, ако вече не е стигнала. Нали разбираш, че след Лъва вече имаш известна репутация — напомни ми той. — Асад Халил не беше от Ал Кайда, но както много добре знаеш, работеше с Ал Кайда по време на последната си мисия тук. Освен това беше уважаван воин на джихада и тъй като ти го изпрати в рая, Ал Кайда знае за теб. — Последва и последният удар: — Всъщност Ал Кайда ще се радва да те види в Йемен, за да си върне жеста.

Тази мисъл вече ми беше хрумнала. Всъщност хрумваше ми непрекъснато, но я бях пъхнал в папката на отрицанието. Сега милият Ал си беше направил труда да я извади. Освен това подозирах, че Том Уолш бе забравил да спомене, че ролята ми в Йемен всъщност ще е на парче кърваво месо за Пантерата. Виждате ли какво имам предвид, когато говоря за Том?

— Някой да не ти е казал да ме инструктираш? — попитах.

— Не официално — отвърна той след кратко колебание. — И не Том Уолш. Аз работя от този край на случая. Върху мама Пантера и татко Пантера в Ню Джърси. Те са чисти. Добри граждани. Много разстроени. Само че не издават сина си… Все пак може и да открием някакви следи, водещи към него.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се. Булус ибн ал Дервиш е в черния списък на ЦРУ и мама и татко дори са подали искане във Федералния съд синът им да бъде изваден от него. Доводът им е, че синът им е американски гражданин и като такъв не може да бъде убит от американското правителство.

— Добре. Но някой обяснил ли им е, че синът им е убил американски граждани? Като онези седемнайсет моряци?

— Всъщност именно затова искат синът им да бъде изваден от черния списък на ЦРУ. Изтъкнаха, че извършеното от сина им не е терористичен, а военен акт — обясни той. — Тази правна теория се подкрепя от някои по-ранни решения на американски съдилища и на Международния съд. Така че щом нападението срещу американска военна цел, за разлика от нападение срещу цивилни, се смята за военно действие, то Пантерата не е извършил престъпление и няма да бъде изправен пред съда. Ще бъде задържан като военнопленник и по силата на Женевската конвенция не е длъжен да даде никаква информация, освен името си, военния си чин и служебния си номер.

Гадост. Така де, това означаваше, че не само не мога да го убия, а че нямам право дори да го измъчвам.

— Мама и тате май играят в двете посоки — казах. — Първо, синът им е американски гражданин с конституционни права. Освен това е войник от чужда армия и се намира под защитата на Женевската конвенция.

— Именно. Което от двете свърши работа.

— А всъщност той е държавен изменник, а за такова нещо се увисва на въжето.

Ал се съгласи, но ми напомни:

— Ние не убиваме предателите. А ги изправяме пред съда. С две думи, мама и татко искат синчето да бъде извадено от черния списък с терористи на ЦРУ.

Не отговорих, а се запитах каква всъщност е целта на мисията. Много по-лесно е да светнеш някого, вместо да го залавяш и да го мъкнеш в Щатите. Следователно някой — ЦРУ, кой друг — вероятно е решил, че Булус ибн ал Дервиш трябва да бъде убит бързо, преди някой федерален съдия да го извади от черния списък. След като Пантерата е мъртъв, съдебното искане става безсмислено. Странна война. Имам предвид съдиите, делата и така нататък.

— Не си чувал нищо такова от мен — каза Ал, стана, станах и аз и си стиснахме ръцете. — Успех.

— Благодаря. Ще се видим догодина.

— Може и по-рано.

Открих Кейт да обикаля и да се сбогува с колеги, но аз самият мразя дългите и многословни сбогувания, така че успях да я измъкна навън след някакви си пет до петнайсет минути.

Започнахме десеткилометровия преход до апартамента (нейна идея, да не си помислите нещо) и се потопихме в звуците и гледките на Ню Йорк Сити, моя роден град. Може и да го правехме за последен път, но с известен късмет можеше и да се върнем.

Помислих дали да не разкажа на Кейт за разговора ми с Ал Расул и как току-що бях открил истинската причина, поради която ме пращат в Йемен. Като примамка. Но… е, беше ли нужно да знае? Всъщност да. Тя обаче искаше да мисли, че приятелчето й Том ни е избрал за тази мисия, защото сме най-добрите от най-добрите. Което си беше самата истина. Така че Том ни беше излъгал само наполовина.