Прасетата бяха все едно членове на семейството. Посрещани с почит и уважение. И още нещо — знак за важност на стопанина. Както самият Намури с клечките по огърлицата си показваше колко прасета е притежавал, така и тези тук бяха нагледен израз на богатство редом с броя на раковините каури. До деня, когато дойдеше някой важен празник. Тогава според значимостта му и възможностите на празнуващите биваха заколвани десетки и стотици свине за няколкодневно пируване.
Какво съвпадение! И с него се отнасяха горе-долу като със свинете си — уважаваха ги до пиршеството!
Налагаше му се да бяга! На всяка цена!
А дотогава трябваше все някак да се залисва. Не можеше да стои така бездеен.
И продължаваше да обхожда колиба след колиба, опитвайки да завърже някакъв разговор. Но какъв разговор, като никой не разбираше нито неговия език, нито пиджин-инглиш? А Увайзо, единственият му преводач, беше изчезнал някъде.
Мъчеше се да запита нещо с жестове, но както изглежда, дори жестовете в различните племена бяха различни. Посрещаха го с вдигане на рамене.
Или пък се правеха, че не го разбират?
И все пак усещаше някаква тревога в държането им. Вече си даваше сметка за това.
Забелязал беше, че свинете им боледуват. Виждаше ги да се влачат обезсилени из праха, виждаше ги как се отпускаха на земята с разтреперани нозе или как въобще не искаха да излязат от бамбуковите си кочини, след като стопанките отместеха вратичките им.
Не виждаше умрелите, но беше сигурен, че мряха.
А за папуаса няма по-голяма загуба от смъртта на свинете. Загуби ли тях, все едно губи всичко: богатство и престиж.
Намури вече се усещаше съвсем здрав. Макар че все още покашляше от време на време.
Затова пък с неосъзната докрай тревога забелязваше как почваше да киха или да се секне силно някое дете или жена, или мъж. Също както беше започнала и неговата болест.
Единствени безгрижни като че ли бяха кокошките. Още щом им отвореха сутрин вратичката на плетените курници, те се разтичваха с кудкудякане на всички посоки да си търсят храна.
Кучетата пък все гледаха да се излегнат на сянка. А сянка — колкото щеш. Короните на казуариновите дървета покриваха цялото село.
Много-много не му се влизаше тъкмо в мъжкия дом.
За жени и чужденци той е табу.
Не и за него.
Най-голямата колиба в селото, запълнена от край до край с бамбукови нарове, където мъжете предпочитаха да си почиват по-далеч от бъбривите жени. И където извършваха своите религиозни обреди пред поставените в дъното й дървени образи на най-тачените прадеди, от които се зъбеха нанизаните върху им истински черепи.
И при радост, и при бедствие само от тях очакваха помощ.
Най-вече срещу черни магии.
Тук Намури видя и това, за което беше слушал — че най-войнствените племена строят особени мъжки хижи. Едните досущ наподобяващи женските, а другите като тази — с прокопан под земята тунел, който отвежда далеч в гората. Враговете, когато нападат изненадващо, се хвърлят най-първо върху мъжкия дом, да обезвредят мъжете. Затова при такова нападение бойците се измъкват по прохода и се озовават в тила на нападателите.
Умно — ако другите не знаят тази проста хитрост. Иначе целият този труд отива нахалост.
А в дъното, под статуите на дедите, беше клекнал магьосникът. Само го наблюдаваше и нещо беззвучно си мърмореше. Още при първата среща Намури бе усетил цялата враждебност в очите му, която всеки ден като че ли нарастваше. Сега направо го гледаше така, както крокодилът гледа набелязаната плячка.
Вдъхваше страх.
Къде беше Увайзо? Поне с един човек да размени някоя дума. А то така, като с безгласни животни…
А Увайзо не се връщаше.
Повече не можеше да издържи.
Затова още същата вечер, след като изяде поднесеното му блюдо от ехидна, торбест таралеж, Намури реши да стори намисленото.
Ехидната е деликатес. Ядат го само старите. Ако младите вкусят от нея, ще побелеят и косите, и брадите им.
А при папуасите белите коси не са на почит. Защото с възрастта те почти не побеляват. Оплешивяват, но не побеляват.
През отвора на колибата си видя как приготвят вечерята. Изглежда, така бяха правили и преди това. Чакали са го да си легне и тогава са приготвяли своето ядене.
Той беше виждал общото им огнище — изкопана дупка. Само толкова.
Покриха я с бананови листа. Сложиха върху им насечена на късове свиня, грудки батати и таро, наръсиха с някакви треви за подправки. И хвърлиха отгоре им нажежени до червено камъни от съседното огнище на открито. Наслагаха отгоре още няколко листа и ги засипаха с пръст. Само след половин час гозбата щеше да бъде готова.
Но гладните вече почваха да се струпват наоколо.
Само че не всичките. Личеше си, някои бяха останали в колибите. А и тези, които бяха излезли, подсмърчаха, кихаха, покашляха.
Тревогата в сърцето на Намури нарастваше.
Не можа да изчака повече. Приближи до външния край на колибата си и се залови с колкото може по-малко шум да си проправя дупка в бамбуковата стена.
Мъчи се доста, ала накрая успя.
Провря се навън, надникна зад колибата.
Никой не го бе забелязал.