Парола „Херострат“

Прасетата бяха все едно членове на семейството. Посрещани с почит и уважение. И още нещо — знак за важност на стопанина. Както самият Намури с клечките по огърлицата си показваше колко прасета е притежавал, така и тези тук бяха нагледен израз на богатство редом с броя на раковините каури. До деня, когато дойдеше някой важен празник. Тогава според значимостта му и възможностите на празнуващите биваха заколвани десетки и стотици свине за няколкодневно пируване.

Какво съвпадение! И с него се отнасяха горе-долу като със свинете си — уважаваха ги до пиршеството!

Налагаше му се да бяга! На всяка цена!

А дотогава трябваше все някак да се залисва. Не можеше да стои така бездеен.

И продължаваше да обхожда колиба след колиба, опитвайки да завърже някакъв разговор. Но какъв разговор, като никой не разбираше нито неговия език, нито пиджин-инглиш? А Увайзо, единственият му преводач, беше изчезнал някъде.

Мъчеше се да запита нещо с жестове, но както изглежда, дори жестовете в различните племена бяха различни. Посрещаха го с вдигане на рамене.

Или пък се правеха, че не го разбират?

И все пак усещаше някаква тревога в държането им. Вече си даваше сметка за това.

Забелязал беше, че свинете им боледуват. Виждаше ги да се влачат обезсилени из праха, виждаше ги как се отпускаха на земята с разтреперани нозе или как въобще не искаха да излязат от бамбуковите си кочини, след като стопанките отместеха вратичките им.

Не виждаше умрелите, но беше сигурен, че мряха.

А за папуаса няма по-голяма загуба от смъртта на свинете. Загуби ли тях, все едно губи всичко: богатство и престиж.

Намури вече се усещаше съвсем здрав. Макар че все още покашляше от време на време.

Затова пък с неосъзната докрай тревога забелязваше как почваше да киха или да се секне силно някое дете или жена, или мъж. Също както беше започнала и неговата болест.

Единствени безгрижни като че ли бяха кокошките. Още щом им отвореха сутрин вратичката на плетените курници, те се разтичваха с кудкудякане на всички посоки да си търсят храна.

Кучетата пък все гледаха да се излегнат на сянка. А сянка — колкото щеш. Короните на казуариновите дървета покриваха цялото село.

Много-много не му се влизаше тъкмо в мъжкия дом.

За жени и чужденци той е табу.

Не и за него.

Най-голямата колиба в селото, запълнена от край до край с бамбукови нарове, където мъжете предпочитаха да си почиват по-далеч от бъбривите жени. И където извършваха своите религиозни обреди пред поставените в дъното й дървени образи на най-тачените прадеди, от които се зъбеха нанизаните върху им истински черепи.

И при радост, и при бедствие само от тях очакваха помощ.

Най-вече срещу черни магии.

Тук Намури видя и това, за което беше слушал — че най-войнствените племена строят особени мъжки хижи. Едните досущ наподобяващи женските, а другите като тази — с прокопан под земята тунел, който отвежда далеч в гората. Враговете, когато нападат изненадващо, се хвърлят най-първо върху мъжкия дом, да обезвредят мъжете. Затова при такова нападение бойците се измъкват по прохода и се озовават в тила на нападателите.

Умно — ако другите не знаят тази проста хитрост. Иначе целият този труд отива нахалост.

А в дъното, под статуите на дедите, беше клекнал магьосникът. Само го наблюдаваше и нещо беззвучно си мърмореше. Още при първата среща Намури бе усетил цялата враждебност в очите му, която всеки ден като че ли нарастваше. Сега направо го гледаше така, както крокодилът гледа набелязаната плячка.

Вдъхваше страх.

Къде беше Увайзо? Поне с един човек да размени някоя дума. А то така, като с безгласни животни…

А Увайзо не се връщаше.

Повече не можеше да издържи.

Затова още същата вечер, след като изяде поднесеното му блюдо от ехидна, торбест таралеж, Намури реши да стори намисленото.

Ехидната е деликатес. Ядат го само старите. Ако младите вкусят от нея, ще побелеят и косите, и брадите им.

А при папуасите белите коси не са на почит. Защото с възрастта те почти не побеляват. Оплешивяват, но не побеляват.

През отвора на колибата си видя как приготвят вечерята. Изглежда, така бяха правили и преди това. Чакали са го да си легне и тогава са приготвяли своето ядене.

Той беше виждал общото им огнище — изкопана дупка. Само толкова.

Покриха я с бананови листа. Сложиха върху им насечена на късове свиня, грудки батати и таро, наръсиха с някакви треви за подправки. И хвърлиха отгоре им нажежени до червено камъни от съседното огнище на открито. Наслагаха отгоре още няколко листа и ги засипаха с пръст. Само след половин час гозбата щеше да бъде готова.

Но гладните вече почваха да се струпват наоколо.

Само че не всичките. Личеше си, някои бяха останали в колибите. А и тези, които бяха излезли, подсмърчаха, кихаха, покашляха.

Тревогата в сърцето на Намури нарастваше.

Не можа да изчака повече. Приближи до външния край на колибата си и се залови с колкото може по-малко шум да си проправя дупка в бамбуковата стена.

Мъчи се доста, ала накрая успя.

Провря се навън, надникна зад колибата.

Никой не го бе забелязал.