Парола „Херострат“

Не бе изчислил точно нужната доза. Толкова пъти я бе проверявал върху другите. И…

Научил бе всички подробности там, в родния остров, на Хаити. Роден в семейството на креоли, бе се възползвал от възможностите си да получи солидно образование.

Още от дете бе мечтал да прави добро. В католическия пансион бе обзет от неудържимия порив да се посвети на вярата. Да стане светец. Да прави само благодеяния на хората. С възмъжаването си предпочете другото. Стана лекар. Но все със същия порив — човеколюбието.

Помагаше, доколкото му позволяваха силите и познанията, на всекиго, който потърсеше помощта му. И с хонорар, и безплатно. На бедни и богати, на бели и черни.

Както винаги, и този път случайността тикна в ръцете му най-голямата му мощ. Нали това е модерният сега закон за неопределеността?

Точно пред неговата кола се сблъскаха два движещи се насреща автомобила. Той скочи и изтича на помощ.

Само единият беше пострадал сериозно. Силен, добре облечен, добре гледан негър.

В безсъзнание.

Доктор Суфло го прегледа набързо. И установи причината. При сблъсъка се бе пукнал черепът и една частица кост беше хлътнала навътре, беше притиснала мозъка.

Нямаше време да го извози до болница.

С тази рана човекът щеше да умре само след минута.

Опитният лекар взе веднага решението си.

Не разполагаше с хирургически инструменти. Затова му се наложи да използва джобното си ножче. Избърса го със спирт, сряза кожата, изчопли костицата и я нагласи на мястото й. После превърза раната с бинт от санитарния си пакет. С помощта на останалите почти непострадали хора го натовари в колата си и с най-голяма скорост го откара в болницата.

На другия ден отиде да го види.

Намери го в пълно съзнание. Усмихнат, разговорлив.

Не можеше да изприказва благодарностите си. Лекарите му казали, че ако не е била онази примитивна намеса там, на мястото на катастрофата, ако не е бил доктор Суфло, той вече е щял да бъде покойник.

Така се създадоха връзките им. Почти приятелски.

Така, в тази дружба, вече излезлият от клиниката пациент постепенно посвети в своята тайна спасителя си.

Една удивителна мистерия, за която Жан Суфло само беше слушал, без да повярва, че е възможна.

Пренесена отдавна с чернокожите роби от далечната им африканска родина на новата им родина Хаити.

Доктор Суфло отначало съвсем не замисляше да приложи на дело новото си знание. Прекалено зловещо му изглеждаше, напълно противоречеше на лекарското му призвание.

Докато дойде обвинението.

Убеден беше, че всеки човек има право сам да определи деня и часа на смъртта си. Но повечето от колегите му отричаха евтаназията. Обвиниха го, че се бе вслушал в молбите на деветима безнадеждно болни да прекрати страданията им. А той само бе изпълнил желанията им. Сърцето му не можеше да понесе вида на излишно понасяните от тях болки и мъки.

Това провали кариерата му. Дори стана дума за съдебна отговорност. И доктор Суфло биде принуден да напусне родината си.

Запиля се в другия край на света, в Нова Гвинея.

Изборът му не беше съвсем случаен. На този остров живееше чичо му, собственик на мина.

Но и тук мекосърдечието промени начина му на мислене.

Промени живота му.

Намери го в един ужасен момент. При автомобилна катастрофа загинали жена му и двете му деца. Той направил опит да се самоубие. Но го измъкнали от смъртта. За негово нещастие. Племенникът го намери в това състояние на духа. Отчаян до полуда. Жан Суфло не можеше да понася чуждата мъка. Трябваше да го изскубне от ноктите й. Но не с евтаназия! Не!

Тогава за първи път се сети за хаитянина.

Беше „виду“ — магьосник, владеещ и бялата, и черната магия.

Най-голямата му сила беше тази, която бе предал на Жан Суфло. Наричат я „зомби“ — тайната на мнимия мъртвец.

И племенникът реши да я приложи над чичо си, да го избави от непосилната болка.

Вместо обикновения чай му даде да изпие една чаша от питието на „виду“.

И само след час чичо му беше мъртъв. Истинска клинична смърт.

За да заблуди напълно познатите и полицията, Жан Суфло беше оставил до леглото му кутийка с цианкалий. След първия му опит за самоубийство всички приеха, че нещастникът бе направил и втори.

Погребаха го.

На третия ден наследникът му нае двама нехранимайковци и срещу богато за тях заплащане изкопа ковчега. В къщи приложи съживителните процедури. И наистина го съживи.

Но в особено състояние. Жив, но забравил цялото си минало.

Забравил всичко, забравил най-важното — мъката си.

Доктор Суфло му купи разкошна вила на съседния остров, където не го познаваха, и го остави да живее там. В лукс, безгрижен. С прекрасен плувен басейн, с прислуга, с възможности за приятни спортни забавления.

Забрава — това е то щастието!

Заплати за полученото наследство с това, че му осигури забравата.

Направи го „зомби“ — жив мъртвец. Но щастлив.

Истинските „виду“ злоупотребяват с умението си. Те продават „живите мъртъвци“ като безволеви роби на плантации и мини.

А Жан Суфло беше превърнал един отчаян нещастник в безгрижен полумъртвец. Безгрижен като дете.