Парола „Херострат“

— Аз не търгувам, аз посреднича. Има богаташ, който се нуждае от бъбрек за трансплантиране. А някъде на другия края на света — бедняк, който ще умре от глад, макар и с два бъбрека. И той с радост продава единия, за да заживее човешки с другия.

— А доставката на роби за плантациите в Южна Америка, пък и другаде, в изумрудените мини, в каменоломните, в дърводобива?

— Същото, Крумов! Аз само коригирам недостатъците на трудовата борса. В едни страни — мизерстваща безработица, а в други — недостиг на работна ръка. Аз пренасям тази работна ръка където е нужна.

— Срещу богата комисионна, нали?

— Разбира се! Никой не дава нищо даром. Важното е, че са ми благодарни и едните, и другите.

— А контрабандата с археологични находки?

— Същото, драги Крумов! Съвсем същото! Правя добро на хората. А такива като вас ме оклеветяват по най-нечестен начин. Знаете ли кои са доставчиците ми? В Египет изсъхналите от глад фелахи претърсват гробниците, за които никой не се сеща, за да припечелят някоя лира. В Перу, Боливия, Чили — още по-бедни индианци. Защо да не се възползват и те от благата на своите далечни прадеди?

Крумов не можеше да намери други думи. Бе смаян от порочната диалектика на събеседника си:

— Повтарям, вие сте циник!

— Аз съм благодетел, драги Крумов! Навред посрещат моите хора с обич и благодарност. Не слушайте полицаите! Те си създават престъпления, за да си осигурят работа с разкриването им.

— Това вече надхвърля всяка граница!

— Не, това е естествената логика на нещата. Щом съществуват — значи има нужда от тяхното съществуване. — И промени темата: — По тези въпроси може да дискутираме и друг път. Сега…

— Какво сега?

— Сега — моето предложение!

— Какво? Пак ли престъпление, което е благодеяние?

Суфло помълча малко и след това решително изтрака върху клавиатурата предложението си:

— Преустановете по-нататъшните проучвания!

— Защо?

— Излишни са. И ми предайте както рекомбинантния вируид, така и цялата документация за получаването му!

Сега пък Крумов замълча. Но отново отсече решително:

— Не мога! То не бива да попадне в други ръце!

— Защо?

— Защото е страшна, зловеща заплаха. По-страшна от чума. Затова я държа в касата си, никой да не се добере до нея.

Суфло, с металния глас на компютъра, натърти:

— Замислил съм нещо. Нещо грандиозно. Несравнимо с нищо друго на този свят. Предлагам ви половината от това, което ще получа срещу него.

— Не, не! Само това не!

— Представяте ли си какво значи половината? Става дума не за милиони, а за десетки, стотици милиарди.

Крумов почти изкрещя:

— Не разбрахте ли, че няма цена, срещу която да си позволя това. Все едно да изпусна злия дух от бутилката. — И повтори: — По-страшно от чума! Та какво е чумата? Драскотина, която човечеството като цяло дори не усеща.

— Тъкмо затова го искам, защото знам какво представлява. Нали ми обяснихте всичко за него?

Крумов само повтаряше:

— Не го давам! Не го давам!

Суфло сви здравото си рамо. Друго не му оставаше:

— Иначе сам ще си го взема. Без да ви дам нищо в замяна.

При тази заплаха Георг Крумов се поколеба. Но тозчас добави:

— Няма да ви оставя! Ще ви издам на полицията!

— Ха! — прокънтя с металния си тон компютърът. — Какво ще кажете на полицията? Че доктор Суфло ви се е обадил, така ли? За да станете за смях, че общувате с духове. Ха, ха!

И докато другият отсреща мълчеше, смазан от думите му, Суфло повтори предложението си:

— Съгласен ли сте? Да станете милиардер?

— Не, не!

— Тогава не ми остава друго, освен да си го взема сам! — Изтрака последната дума: — Съжалявам!

И затвори телефона.

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО

Захвърлиха го в същата колиба. Само че този път без никакво уважение. Омотан с въжета от ръцете до краката. Захвърлиха го, все едно непотребен вързоп.

И го оставиха сам.

Намури вече не се съмняваше — всичко това не предвещаваше нищо добро.

Никой не се отнася така с тачен гост.

Всъщност той не искаше от тях почит, искаше само едно — свобода.

А те тъкмо от това го бяха лишили.

Не се съмняваше — така се връзва само враг. А всеки враг у папуасите може да очаква една-единствена участ.

Знаеше какъв отговор ще получи, ала въпреки това искаше да попита. С друг не можеше да разговаря. Само с Увайзо.

И той почна да вика. Нали устата му не беше запушена.

— Увайзо! Увайзо! Увайзо!

Най-сетне повиканият се появи на входа.

Намури едва го изчака да влезе, и го посрещна с най-важния въпрос:

— Какво ще правите с мен?

Увайзо се поколеба.

— Пури-пури ще каже.

— Защо ме вързахте?

Увайзо пак позабави отговора си:

— Да не бягаш.

Намури трябваше най-сетне да издума всичко, което бе премислял:

— Кажи защо ме отвлякохте? Защо ме гонихте? Защо ме вързахте?

Увайзо:

— Така трябва! Така казва пури-пури. Да не мрат прасетата, трябва талисман. Ето талисман — Намури!

— Ама прасетата пак мрат.

— Да, мрат. И не само те. Нощес умряха едно дете и един старец.

Намури вече не се съмняваше в ориста си. Млъкна примирен.

А Увайзо се доизказа:

— Намури направи лоша магия. Направи хората болни. Да мрат като прасетата.

— Увайзо, ти знаеш, че това не е вярно.

— Пури-пури казва така.

Значи е вярно.

И тръгна да излиза. Намури го спря: