Читаем Парола „Херострат“ полностью

МНИМИТЕ ПОЛИЦАИ

Едва прекъснал разговора с доктор Жан Суфло, Георг Крумов набра телефонния номер на инспектор Колуел.

— Обръщам се към вас — рече той, — с молба.

— Кажете! Кажете!

— Преди няколко минути бях заплашен по телефона от доктор Жан Суфло…

— Какво? Какво?

— Така се представи. Което, естествено, не е истина. Някой друг се подвизава под негово име.

— И какво поиска?

— Да му продам създадения от мен вируид, носителя на азотфиксиращия ген.

— Колко ви предлага? Крумов дори се усмихна:

— Може и да е луд. Обещава ми…

— Колко?

— Десетки милиарди долари.

Онзи отсреща подметна иронично:

— А отде ще ги намери? Десетки милиарди… — Колуел се върна към началото: — Възможно ли е да е Суфло?

— Как ще е възможно? Нали и вие, и аз бяхме на погребението му? И все пак — повтори дума по дума последния ни разговор.

Инспекторът премисляше на глас:

— А кой присъстваше тогава на срещата ви?

— Никой.

— Значи друг е подслушвал зад някоя врата. Или пък — със скрит микрофон. И сега блъфира от негово име.

Крумов подметна смутен:

— Не съм убеден, че блъфира. Смятам, че има достатъчно сведения за откритието ми. И за възможностите му.

— В смисъл?

— За тероризъм!

Тази идея му хрумна в момента.

— С моя вируид, ясно, няма да се подобри изхранването на човечеството. Но може…

— Какво може?

— Да се унищожи! Пръсне ли се заразата, ще загинат всички фотосинтезиращи организми. А това значи — гибел от глад не само на човечеството, а на цялата земна фауна.

Колуел постави нов въпрос. Може би професионален навик:

— Споделяли ли сте с друг резултатите от изследванията си?

— С никого! Освен с доктор Суфло.

Инспекторът изпъшка:

— Пак Суфло! А не е ли възможно…

— Какво?

— Наистина да е жив.

— Я оставете!

Но Колуел се колебаеше:

— Разказите за „възкресения от мъртвите“ изобилстват във всички митове, легенди, религии.

Крумов възрази:

— Никой сериозен човек, камо ли умен, няма да приеме тази възможност.

Но инспекторът продължаваше да разсъждава гласно:

— Ами индийските факири? Документално е потвърдено, че могат да прекарват заровени в земята в подобно на анабиоза състояние дни наред, та дори седмици.

— То е анабиоза, не клинична смърт.

Инспекторът сякаш не чу възражението му:

— Направих грешка! Погребахме го без аутопсия. Само на доверие. Че бе умрял пред очите ми. И — цианкалият. — И изведнъж се върна към прекия въпрос: — Всъщност щяхте да ме молите за нещо? Пък аз ще искам разрешение за ексхумация на гроба му.

Георг Крумов, вече без никакво колебание, каза:

— Моля ви да ми осигурите надеждна охрана! А вируида и документацията да поставите в сейфовете на банката!

Колуел потвърди:

— Няма съмнение, че това се налага! Дали е Суфло, или друг, няма значение. И двамата са достатъчно умни и достатъчно безскрупулни, за да не им отдадем нужното внимание. — И отсече: — Изпращам ви веднага исканите хора! Чакайте ги!

Крумов затвори телефона с въздишка на облекчение. Трябваше отдавна да направи това. Но както и да е. По-добре късно, отколкото никога.

Можеше да си отдъхне спокоен, че никой няма да злоупотреби с неговия неуспех, който за другиго може да се окаже най-големият шанс в живота.

Само след минута се позвъни. И Ким Сен Ву влезе в кабинета.

Този път с напълно спокоен, дори безстрастен глас, съобщи:

— Търси ви полиция.

— Да влязат! — нареди Крумов.

И си помисли: Каква експедитивност! Просто да не повярваш!

Само след минута лаборантът ги въведе.

Петима полицаи.

Началникът им козирува и се представи:

— Лейтенант Вернер! По нареждане на инспектор Колуел.

Крумов вече можеше да си отдъхне.

— Какво ще правим сега? — запита той усмихнат.

Лейтенантът отвърна кратко:

— Най-първо ще отнесем вируида и документацията в банката.

Георг веднага отключи желязната каса-криостат и подаде на полицая, който бе протегнал ръцете си, добре опакования пакет. А папката с работния дневник и другата документация предаде на втория полицай.

— Сега да вървим! Нямам търпение да ги видя на сигурно място!

— По-сигурно от това няма! — отвърна лейтенантът.

Крумов не усети никаква нотка в отговора му.

Тръгна след двамата. Излезе на улицата. Там те се качиха на една кола с още трима полицаи.

Лейтенант Вернер му посочи решително другата.

— Аз искам с… — поколеба се Крумов.

Вернер отвърна решително:

— Нека охраната бъде по-сигурна! А ние с вас — в следващата!

Смутен, неуверен, ученият седна до шофьора. Зад него — лейтенантът и останалите двама полицаи.

Потеглиха.

Но още след първото кръстовище, в суматохата при изчакването на зелената светлина, първата кола изчезна.

Крумов усети някакво безпокойство. Безпокойството му се усили, когато разбра, че не пътува към банката, а в обратна посока.

И се обърна към седналия зад него лейтенант:

— Ама накъде?

И усети опряното в тила си дуло.

— Стой мирно! Я викнеш, я мръднеш…

Стори му се, че ще полудее от струпалите се в главата му безредни мисли: възмущение, страх, угризения, самообвинения.

Такъв глупак! Да се остави толкова лесно да го измамят!

Цял живот — все така! Само глупости!

И чу воя на полицейската сирена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века