Парола „Херострат“

Защото Ким Сен Ву също така беше негов човек. И него беше превърнал в зомби, като по този начин го бе направил послушен като кученце.

Нима щеше да дава така нахалост парите си за някакви си научни изследвания, ако нямаше свое ухо и око на самото място?

Естествено, не той го бе препоръчал на учения. Да не буди никакви съмнения. Препоръката бе дошла от самия университет, където докторът също имаше „сътрудници“.

Затова ускори акцията. И превари полицията. Превари я само с няколко минути, но достатъчни операцията да завърши сполучливо.

Нямаше сведения за хеликоптера. Какво бе станало с Георг Крумов, с Алфонсо и помощниците му?

Всъщност това не беше толкова важно сега, когато втората група бе успяла напълно необезпокоявана да отнесе безценния си трофей на определеното място.

Всяка цел се постига с жертви. А тази цел беше тъй велика, че заслужаваше много по-големи жертви. А не някакви си „оперативни работници“ и един учен, който впрочем повече не му беше нужен.

Вече беше организирал целия механизъм за производството на вируида. И на разносителите му: всевъзможни цикади, листни въшки, бръмбари.

Разбира се, на достатъчно отдалечени места, съвсем независими едни от други, та да не будят никакво съмнение.

А когато нужният му заразен материал бъдеше произведен в достатъчно количество, той щеше да сглоби цялата схема. И да я пусне в действие.

Никой освен него не биваше да знае нито какво замисля, нито как ще го осъществи. Само той!

И Георг Крумов!

Но той или бе загинал, ако се бе случило непоправимото с хеликоптера, или, ако бе оцелял — щеше да бъде изолиран напълно в отдалечена планинска вила, както бе казал Алфонсо, с пълни удобства: и за живот, и за научна работа.

При едно-единствено условие — никаква връзка с останалия свят!

Ако ли пък и това не помогнеше — Суфло разполагаше с още по-сигурен метод. Зомби!

Слушалката в ухото му избръмча тихо.

Суфло включи видеото. И на екрана се появи образът на Клаудио, един от агентите му.

— Слушам — изтрака докторът върху клавиатурата.

Клаудио заговори, без да вижда шефа си. Видеовръзката беше еднопосочна. Така трябваше да бъде, за пълна анонимност. Подчинените не бива да познават кой стои над тях.

— Заловили са платно на Павел.

Но между движението на устните му и думите в слушалката нямаше съгласуваност. Което беше естествено. Говорещият компютър-радиовидеофон разполагаше със схема-дешифратор. Събеседникът предава пред своя микрофон с шифър, а сложните електронни устройства на приемателя дешифрират неговото донесение.

Суфло размисли за секунда:

— Ликвидирайте фирмата!

Онзи оттатък отвърна:

— Разбрах!

Разговорът приключи.

Суфло ползваше двоен шифър. Единият — за радиовълните, другият — за неговия приемник, чиито думи той дешифрираше мислено за себе си. Повторно, защото в случая ставаше дума за нещо сериозно, проблем, с който се бе заловил самият Интерпол.

Доктор Суфло бе разширил обхвата на „благотворителността“ си. Бе навлязъл в една област, която обещаваше неограничени възможности.

Според него двадесетият век беше „Векът на снобите“. Новобогаташи и парвенюта бързаха да задоволят чувството си за важност с колекции от творби на живописта. Нямаха представа какво купуват. Достатъчно беше търгашите на картини да обявят стоката си за изключителна. Наистина те бяха твърде ловки. Суфло направо им се възхищаваше как могат да представят като шедьоври на световното изкуство най-уродливи платна.

То всъщност вече не беше изкуство, а бизнес, и то в най-порочната му форма.

Цените на картини, които никой нормален човек не би окачил в стаята си, за да не се стряска, когато се събуди от сън, достигаха баснословни граници.

По-вярно — без граници. Защото изкусно организираните търгове с подставени участници още на следния ден удвояваха веднъж достигнатата цена.

И така, тази дейност от задоволяване на естетическите нужди на хората се превръщаше в нещо като финансова борса.

Грях щеше да бъде, ако опитният Суфло не се възползваше от тази конюнктура. Не че имаше нужда от нови капитали, повече заради удоволствието от играта.

Прикован към количката, обездвижен, привидно напълно беззащитен, по този начин той задоволяваше нуждата си от динамика. Не физическа, а психическа.

Организирал бе мощно предприятие с клонове в много страни за фалшифициране на превъзнасяните от изкуствоведите, разбира се, добре платени от уредниците на търговете, творби. Тези, които най се търсят и за които снобите са готови да дадат всяка цена.

Даже получени по не дотам позволен начин.

А това беше една от гаранциите, че няма да се оплачат дори ако бъде открита измамата.

Суфло наистина беше благодетел. В случая — също. Беше наел стотина иначе даровити, но неуспели художници, които прерисуваха до съвършенство дадените им оригинали.

В действителност в много случаи работата им не беше тъй трудна. Защото напоследък се търсеха не толкова платната на старите майстори, прекалено мъчни за подражание, колкото цапаниците (за себе си Суфло не можеше да ги нарече другояче) на разните му там модернисти, авангардисти, кубисти, пунктуалисти и не знам още какви.