Парола „Херострат“

Затова се слиса — потресен, невярващ, — когато усети, че се блъсна в някаква плетеница от лиани, все едно спасителна пожарникарска мрежа, която притъпи удара, подметна го малко нагоре, пак го посрещна, докато накрая се успокои.

Въртолетът продължаваше да се сгромолясва надолу, като се блъскаше в клоните и лианите, докато се стовари върху земята. И тозчас избухна в пламъци.

Тези, които бяха останали вътре, дори ако не бяха загинали от удара, щяха да изгорят живи в тази бензинова клада.

Потрепера.

Но дали неговата участ беше по-завидна?

Той се озърна.

Отвред го обгръщаше гъста зелена шума с най-различна форма, оттенъци и големина. И китки от пъстри цветове. А най-вече орхидеи. Сякаш накацали пеперуди.

Само по това се различаваха. Истинските пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят, а тези, по-разкошните — стояха неподвижни.

Той трепна.

Отгоре му връхлетя нещо. Птица ли беше?

Няма такава птица. Две зелени крила, зад които — още две златисти, с размах почти цял фут.

Да, и това беше пеперуда. Най-голямата. Няма европейско име. Латинското е Орнитоптера парадизеа. Толкова рядка! И толкова търсена не само от контрабандисти, ами и от учени за техните музеи.

Бе имал късмета да я види не забодена на карфица, ами сред природата.

Късмет!

Устните му се сгърчиха в кисела гримаса.

Късмет щеше да бъде, ако я беше срещнал долу, а не тук, оплетен от лианите, увиснал като маймуна на височина тридесет-четиридесет метра над земята.

Ех, де да беше маймуна! Тогава лесно щеше да се спусне долу.

А сега? Чувствуваше се като факир върху легло с пирони. А може би факирът е по-добре. Леглото му е на твърда земя, а не някъде към върховете на дърветата. И не се люлее.

То се знае, не можеше да остане тук, в тази люлка, все едно руло бодлива тел.

Трябваше някакси да слезе долу!

Трябваше!

Залови се да проучва близката околност.

И трепна в ненадейно избликнала надежда. На два метра от него висеше здрава ротангова лиана. Наричат я „дяволско въже“ заради бодлите. Но те са повече по върха й.

Дали щеше да го удържи?

Как няма? Та нали от нея правят плетените столове?

Георг запълзя, все едно тромав паяк по паяжината си. А тази мрежа, проклетата, не спираше да се люлее под него застрашително.

Всъщност какво ти застрашително, направо ужасяващо.

Кой ли еквилибрист би се задържал върху тази неустойчива подпора на такава височина?

Но щом като няма друг изход…

Вкопчвайки се като хамелеон за достигнатите вейки, разкрачен като парашутист, та да заеме по-голяма площ от мрежата, за повече стабилност, той най-сетне, а кога ли беше това, се дотътра до целта.

Хвана се с две ръце за ротанга, притисна и коленете си към него, след което бавно почна да се свлича надолу, като се мъчеше да не поглежда какво има под краката му.

Никога не би могъл да отговори колко време се бе спускал.

Минути ли, часове ли, или цяла вечност.

Най-сетне стъпи върху меката настилка от шума и мъхове.

И се просна по очи, грохнал от умора, с треперещи мускули по цялото тяло, с ожулени до кръв длани. Не бе намерил сили да се обърне по гръб.

Но скоро си даде сметка. Пламтящата машина бе запалила и евкалипта. Огънят се разгаряше.

Затова се надигна с последни сили.

По-право запълзя на четири крака. По-далеч от пожара.

Защото в кабината вече почваха да пукат експлодиращите бойни припаси на бандитите.

По-далеч! По-далеч!

Така, както пълзеше, ръката му докосна нещо гладко и студено.

Погледна. Автоматичен пистолет, навярно изпаднал от хеликоптера. Отдръпна ръката. Но се сети навреме. Можеше да му потрябва. Така, както беше — сам, съвсем безпомощен във враждебната джунгла. Грабна го. И продължи да отстъпва.

Вече можеше да спре. И той спря. Излегна се.

Похитителите му навярно бяха загинали.

Беше свободен.

Но заплашителна свобода.

Как щеше да се измъкне оттук? Още първите европейци са нарекли острова „Дяволска земя“.

Сега той изпитваше същото чувство с всичките си сетива.

Наоколо му се извишаваха право нагоре, към високия горски покрив, чудовищни колонади от червени, черни, зелени, сиви и бели стволове, окичени с огромни гъби, същински стрехи. Евкалипти, палми, кротони, железни дървета, фикуси и какви ли не. Навързани едно към друго с фантастичните серпентини на безбройните лиани, някои от които наподобили досущ сплетени питони.

Из дебелата настилка от гниещи листа и опадали плодове, бухнали мъхове и безобразни гъби изпълзяха цели легиони сухоземни пиявици.

И той трябваше мигновено да скочи на крака.

В джунглата не се сяда — така гласи първата заповед. Или пиявици, или змии, или мравки, или паяци.

Малко преди катастрофата беше видял къде се вие реката.

Струваше му се, че е запомнил посоката й.

И пое решително нататък.

Оказа се, че е улучил. Скоро високият листен покрив почна да се спуска надолу, докато накрая легна върху земята. Същински зелен потоп. Някаква бухнала стена от омотани една в друга палми, папрати, евкалипти, бамбук, орхидеи, диви лози — цисус.

Със зеленината бяха слезли и животните. Разбягаха се уплашени кускуси и дървесни кенгура, заподскачаха от клон на клон торбести катерици.