Парола „Херострат“

За всеки случай Георг придърпа папуаса зад близкото дърво. И надзърна оттам.

Смяташе, че е полицията. Но отде да знаеш…

Видя ги, като преминаваха през гигантската колонада. Озъртащи се на всички посоки, стиснали автоматите в ръце.

Бояха се и те. Навярно очакваха засада от бандитите.

Тогава Георг позна водача им — самият инспектор Колуел.

Не се стърпя. Изтича нататък. Посрещна ги.

— Насам! Насам!

Нямаха време да се поздравят, да се здрависат.

Инспекторът тозчас постави въпроса си:

— А онези?

— Навярно са загинали.

Но полицаят не си бе свършил работата.

— Длъжен съм да проверя! Да съм сигурен!

Огледът не трая дълго. Всичко беше ясно.

Откриха само три трупа, тъй обезобразени, че не можеше да се познае чии са.

— Колко бяха? — запита Колуел.

Крумов отвърна:

— Пилотът! И тримата бандити.

— Тогава къде е четвъртият? И кой ли е той?

Ученият се сети.

— Може да е Алфонсо. Той излетя от люка преди мен!

— Алфонсо! — замисли се инспекторът. — Отде го знам? Ще трябва, като се върнем, да преровя архивите!

Обикаляха дълго, въртяха се наоколо, дано открият трупа му, взираха се дори нагоре, към високите дървесни корони.

Не го намериха.

— Навярно съвсем се е овъглил — допусна полицаят. — И вдигна рамене: — Можем да се прибираме!

Тогава се сети:

— А откритието ви? А документацията?

Георг Крумов въздъхна покрусен:

— Отмъкнаха ги! Мен натикаха в хеликоптера, а вируида и книжата отнесоха някъде с другия автомобил.

Инспекторът го изгледа с окръглени очи:

— Значи… Докато сме гонили вас, те…

Преглътна мъчително:

— Добре пипат! Голяма работа ни предстои още.

И обезсърчен ги поведе към чакащия хеликоптер.

— Непосилна задача…

ИЗПЪЛНЕНАТА ЗАКАНА

Доктор Жан Суфло се смяташе, и то с право, за напълно уравновесен човек. Умееше да чака, умееше да се владее дори при съвсем безнадеждно положение. И затова винаги бе постигал всяка своя цел — направо с къртовско търпение, с изумително самообладание. Дебнеше като паяк дни и нощи, седмици, месеци поред, докато дочакваше най-сгодния момент.

А сега беше изгубил пословичното си хладнокръвие. Повече не можеше да се владее.

Затова в обхваналата го раздразнителност, престанал да се сдържа, бе излязъл с роботизираната си кола да се поразсее из околността.

Асфалтената лента се хлъзгаше стремглаво под съскащите колела. Крайпътните знаци и палми сякаш връхлитаха насреща му, но мигновено отскачаха встрани и изоставаха светкавично назад.

Вляво се надигаше гората. Надясно — отвъд белия коралов плаж, искреше изумруденото море и мяташе върху брега накъдрените си запенени тръпки.

Бе наредил на телохранителите си да не го придружават този път. Предпочиташе да бъде сам, сам да изживее задавящата го гневна възбуда.

Нито Организацията на обединените нации, нито президентите на държавите от Съвета за сигурност бяха отговорили на ултиматума му. Дори не бяха дали и намек за това, че са получили радиограмите му, че са ги прочели, че са се замислили поне над тях.

Пълно мълчание! Убийствено пренебрежително мълчание!

Това му се случваше за пръв път.

Бе им изпратил и втора радиограма със същото съдържание. С още по-решителна заплаха.

Пак — никакъв отзвук!

А толкова много разчиташе на това. На тези милиарди.

Не ги искаше заради себе си. Той имаше достатъчно, предостатъчно за собствените си нужди.

Един мозък на инвалид, почти без тяло! Колко му са материалните потребности?

За него са само умствените наслади, постиженията на разума.

За философите — най-висшето блаженство!

А за него — философско примирение.

Милиардите му бяха нужни за друго. За хората, за човечеството.

Не беше доволен от добрините, които им правеше досега. Облагодетелстваше, спасяваше направо от гладна смърт стотици, хиляди, десетки хиляди хора.

Но какво представляваха те сред милионите, сред милиардите тънещи в затъпяваща мизерия човешки същества?

Всички говорят за безбожното неравенство между Севера и Юга. Между преситените чревоугодници от развитите северни народи и хронически гладуващите, изгубили човешкия си образ несретници от недоразвитите южни страни.

Със своите милиони, че колко бяха те, той не успя да създаде друг поминък на индианците от Андите, та да не отглеждат преследваната от всички правителства кока; или на бирманците и тайландците — та да не сеят опиумен мак; или на бракониерите — та да не изтребват редките животни; на жените и мъжете от този прокълнат Юг — та да не се продават из публичните домове или да изгниват из робските плантации и подобните на Ада мини.

Ей за това му бяха нужни милиардите, които бе поискал този път — не за себе си, а да ги вложи в икономиката на тези прокълнати страни, да им осигури донейде сносни човешки условия за живот.

Само за доброто на хората!

А онези!

Дори не смятат за нужно да му отговарят.

Че какво ги интересува тях човешкото страдание? Нали те благоденстват, нещо повече — мрат от болестите на преяждането. Ала не се отказват. Продължават да се тъпчат. Преситени, безразлични към бедстващите.

Мечтата му, най-великата му мечта рухваше. Топеше се, изчезваше.