Читаем Парола „Херострат“ полностью

Ала те не отминаха. Кривнаха към отсрещния бряг, където царствено се беше изтегнал едър охранен крокодил.

Лодките бързо му преградиха пътя за отстъпление. Мъжете го пресрещнаха с копията си при опита му, малко закъснял, да си пробие път през засадата.

След кратка борба гигантското влечуго беше мъртво.

Мъжете го извлякоха обратно на брега. Насякоха го на късове. Запалиха огньове и оставиха жените да поемат по-нататъшните грижи за обеда.

А Намури беше принуден да чака.

Сега те имаха какво да ядат.

И все пак…

Най-после, след колко ли време стана това, плячката беше оглозгана до последното кокалче. И преситените бежанци отново се накачиха в лодките си.

Продължиха надолу.

Целта на всички беше нататък. Към брега. Слуховете за добрите бели, които хранят черните, бяха стигнали и до най-затънтеното кътче.

Те не се чудеха. Белите са преродените покойници на папуасите, които, както се полага, бързаха да спасят потомците си.

Намури отново пое срещу течението.

Добре, че нямаше други като него.

А околността ставаше все по мрачна, все по-безнадеждна.

Вече не можеше да зърне нито едно зелено листенце.

Някаква невероятна, някаква зловеща гора!

Лишена от всякакъв живот.

Зададоха се нови лодки. Намури пак се притаи до отсрещния бряг.

А беше почти достигнал ловната територия на своя род.

Слънцето бързо се спускаше към хоризонта.

Нима трябваше да нощува тук, дето се казва, на няколко крачи от дома?

И трепна.

Насреща му по течението приближи дълго гъвкаво тяло, като дебел маркуч. Но жив маркуч, три-четири метра дълъг, на чийто преден край се подаваше над водата триъгълната му покрита с люспи глава, а през полуотворената му уста трепкаше като пламъче червено езиче.

Разбра начаса — тайпан!

И преди да съобрази какво може да последва, змията се прехвърли в лодката му. Изглежда, това бе търсила — опора, където да се спаси от водата.

Сгъна се на руло върху бака, вирнатата й опашка затрептя и забръмча като разлютена оса. Вдигна глава и направи няколко нерешителни напада напред.

Досега — все нерешителни.

Досега… А после?

Страшно отровна!

Дори свиня, ухапана от нея, умира почти моментално.

Повече не устоя.

Намури се прехвърли по гръб във водата, заряза лодката си и заплува към брега.

Достигна го безнаказано. Добре, че наблизо нямаше крокодили.

Изруга за скъпата загуба.

Но нямаше що да стори. Лодката вече се носеше надолу, повлечена от течението.

Злополучният корабокрушенец вдигна рамене и тръгна пеша все покрай брега.

Като че ли сега окрайнината на някогашната джунгла беше станала по-проходима. Повечето от листата бяха опадали, а вейките и клоните му се струваха много по-крехки и чупливи.

Все не можеше да приеме станалото — някогашната бухнала зеленина, гъмжаща от живот, и сегашната мъртва пустиня от сух клечалак и проядени от дървоядите стволове.

Може би все още благоденстваха избуялите навред гъби и бръмчащите едри и дребни корояди.

Пък и орлите лешояди.

Те се виеха ниско във въздуха и се спускаха с радостни крясъци, щом зърнеха някое умряло животно: свиня, валаби, варан или птица. Обезлистените клони вече не пречеха на погледа им.

И никаква човешка диря!

С нарастваща тревога Намури ускоряваше ход.

Местността ставаше все по-позната. Позната, но само по форми, по възвишения, по урви, по отделни неповторими разкривени стволове. Не и по цвят. Сякаш гледаше света през жълти очила.

Най-сетне през колонадата от стволове зърна и селото.

Всъщност никакво село! Само мястото му, върху което се чернееха овъглените останки от колибите.

Болка сви гърдите му. Беше закъснял.

Престанал да се владее, той се втурна нататък, взе да рови из пепелта.

А това?

Бял череп!

Това?

Разхвърляни начупени човешки кости!

Втори череп, трети, четвърти.

А в средата не изгоряла колиба, а загаснало огнище.

Огнището, върху което бяха пекли тези, чиито оглозгани кокали се търкаляха наоколо.

Значи така! Такава се бе оказала участта на рода му! Унищожен от други хора, върнали се към старите си привички, този път обаче подтикнати от глада.

Намури съгледа и дирите на камион. До самото огнище. Стигаха и се връщаха обратно.

Значи, не бяха съвсем диви, имаха камион. И го бяха използвали за древните си обичаи. Пък може да са имали и огнестрелно оръжие, защо не?

Дали някой бе успял да избяга, да се спаси?

И къде ли е той сега? Та да разправи.

Е, и какво, като разправи? Щеше ли да върне към живот умрелите?

В такива случаи, при скръб, хората от рода му посипват с пепел главите си. И отрязват някой пръст на ръката си. Да помнят, да не забравят.

А той, какво трябваше да направи той?

Всичките си пръсти ли да отсече? Нали беше отрязал едното кутре?

И си спомни думите на Георг: „Смяташ ли, че духовете на близките ти ще се радват, като те видят така осакатен, с такива болки?“

А имаше и друго. Не го бе викал. То само се бе зародило в главата му. Мъртвите щяха да се преродят в бели. И щяха да заживеят охолно като белите. Трябваше ли да скърби за тях, или да ги облажава?

Разумът му подсказваше, че тази надежда е измамна. Но не можеше другояче. Иначе трябваше да полудее…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века