Парола „Херострат“

Малцината, които успееха да преминат през всички тези опасности, биваха настанявани в бежански лагери. Но и те вече се оказваха недостатъчни. Не достигаше храна, не достигаха санитарни грижи. Избухваха епидемии — все по-често и по-често. Не преставаха. Който оцелееше от една болест, още невъзстановил се, лягаше от друга. Тиф, дизентерия, та вече и холера.

Смъртта косеше младо и старо, без да прави разлика ни по възраст, ни по пол, ни по раса.

А радиоговорителят продължаваше:

„Само преди няколко минути получихме известие, че Австралия е затворила пристанищата и летищата си, като е прекъснала всякакви връзки по въздух и по море с острова.

Според непотвърдени източници същите мерки предстои да бъдат взети и от други страни, като по този начин Нова Гвинея ще се окаже в пълна блокада.

А в действителност — пълна карантина.

Целта е да не се допусне пренасянето на заразата с продукти или насекоми, попаднали въпреки строгия контрол в параходите и самолетите.

Дори се носят слухове, че международна научна комисия разглежда въпроса дали не би трябвало, докато е още време, целият остров да бъде атакуван с неутронно оръжие, което да унищожи всяко живо същество, без да повреди материалната култура. Или, както казват, да бъде «стерилизиран», за да не представлява по-нататъшен източник на зараза.“

Георг облиза пресъхналите си устни.

Стерилизация! Защо не?

Засега като че ли само това оставаше. След неговите опити, пък и на множеството други институти, да помогнат.

Още в самото начало той беше дал пълна информация за произведения вируид, за биотехнологията при производството му, за разпространителите му, за всичките му генетични характеристики.

Напразно!

Както той, така и те оставаха безпомощни.

Ако наистина болестта се прехвърлеше и на другите континенти, това щеше да означава, че не след дълго, след две-три години, същата участ щеше да постигне и тях.

И тогава?

Може би, преди да загинат от глад, хората щяха да станат жертви на нарушеното равновесие в природата. При изчезването на зелените растения, които усвояват излишния, изобилно натрупван в атмосферата от дишането и промишлеността въглероден двуокис, скоро ще се прояви отдавна заплашващият планетата парников ефект. Затопляне, суша, превръщане на всички континенти в пустини.

Животът беше обречен. Или от глад, или от пек, или от липса на кислород.

Мъртва пустиня! Нещо като Марс…

Дали наистина и Марс… Някога…

В кабинета след леко почукване влезе Ким Сен Ву.

Тих и коректен както винаги.

— Предполагам, че повече не съм ви нужен днес? — запита той.

Георг се сепна.

— О, разбира се! Аз все забравям. Нали съм ви казал да си отивате дори без да ми се обаждате? Само не пропускайте да заключите вратата. Ако са излезли и другите.

— А вие пак ли оставате? — запита Ким.

Георг вдигна рамене:

— Какво друго да правя? Пък може нещо да ми хрумне.

Ким Сен Ву пристъпи колебливо към него:

— Това не ми е работа! Но трябва да ви го кажа!

— Кажете! Кажете!

Лаборантът се колебаеше. Накрая се реши:

— Вие се съсипвате! А не заслужава!

— Не заслужава! Как? Борбата с бедствието ли не заслужава?

— Не за целта, мистър! За възможността да се постигне.

Георг не се учуди на тези думи. Свикнал беше вече. Всички му го казваха — злото е непоправимо.

— Въпреки всичко ще продължа!

— Дори когато сте убеден в непостижимостта?

— Да!

— Аз поне не се съмнявам! — натърти Ким. — Непосилна е задачата ни. Природата не позволява да бъде коригирана. Тя си има свой коефициент на полезно действие. Пределен. Който не може да бъде преодолян.

Георг поклати глава:

— И мен често ме спохожда това съмнение. Знам, природата има свои закони, които не винаги са изгодни за нас. Може да съществува и такъв — да не се получи пресищане с азотни съединения в естествената среда. Не случайно човечеството се е спряло на сеитбообращението. Никой не сее бобови растения след бобови, а ги редува с житни, с клубенови, със зеленчукови. Все с цел да не се получи свръхнитрифициране на почвата — да не се пресити с нитрати от свързването посредством почвените бактерии на освободения при разлагането на органиката амоняк.

— Точно това мисля. Природата ни е поставила непреодолима преграда. И колкото да се стараем — каквито донори и реципиенти, дори най-различните, да използуваме за генната ни трансплантация, накрая резултатът ще бъде все един, все отрицателен. Азотфиксиращият ген винаги ще измества гена за свързването на магнезия.

Крумов опитваше някак да се защити, не толкова пред лаборанта, колкото пред самия себе си:

— Но аз вече се отказах от мечата си да стана благодетел на човечеството, да му спестя торенето. Сега опитвам отмалко поне да поправя стореното зло. Нима и то ще се окаже неизпълнимо? Да постигна обратното — с антагонистичния ген на хлорофила да изместя всадения в растенията азотфиксиращ ген. Да върна природата в предишното й състояние.

— Но ето, оказа се, че тази обратна реакция е неосъществима. Много по-силен се оказа трансплантантът.

Ученият не искаше да се съгласи и с това: