Парола „Херострат“

Вече три години Намури помагаше на Георг Крумов. Водеше го до най-затънтените кътчета на острова, показваше му пътеките, показваше му селата и горите. Убеден беше, че цял живот да се мъкне така безсмислено с него, пак няма да се отплати. Георг Крумов го бе спасил от явна смърт и сега целият живот на Намури принадлежеше на Георг Крумов. Беше му станал не слуга, не роб, а направо му принадлежеше цял, сякаш част от него. Както ръцете и краката служеха на Георг, така му служеше и Намури — все едно трета ръка. Каквото му кажеше Георг, това значеше, че трябва да бъде изпълнено.

Сега му бе разрешил, а според Намури му бе заповядал, да търси рода си и да го отведе на брега.

Загиваше джунглата, загиваше дивечът, загиваха и хората. И които можеха, които още имаха сили, бягаха от досегашните си села, бързаха към брега. Защото белите им бяха построили платнени колиби, за всеки род отделна колиба. Отначало пораздалечени една от друга — заради старите вражди. Но напоследък колиба до колиба. Нямаше място. И им раздаваха храна, докарвана с кораби от морето. Ех, не чак до преяждане, но нали не умираха от глад?

Георг Крумов бе забелязал безпокойството на черния си приятел, защото наистина го наричаше така — приятел. И накрая му каза. „Иди и доведи рода си тук! И за него ще се намери колиба, и за него ще има ядене“

Намури преглътна яда си към рода, задето някога го бе прокудил. Гласът на кръвта се оказа по-силен от обидата.

И тръгна с една моторна лодка срещу течението на реката, що водеше до родното му място. Георг му я даде, Георг му показа как се управлява. А то не беше тъй трудно за шофьор на камион като него.

От два дни беше на път по реката.

А тя — река като всяка друга. Ту по-широка, ту по-тясна, ту по-дълбока, ту по-плитка, та понякога се налагаше да гази във водата и да бута. Бреговете обрасли с по-високи от каменните колиби на белите в града дървета. И храсти. И тръстики. И лилии.

Уж същите дървета и храсти, които познаваше. А в действителност не същите. Долу в близост с морето те си бяха все тъй зелени, както си ги знаеше. Но колкото навлизаше по-навътре към планините, сред почващата да повяхва растителност, толкова по-често се виждаха съвсем пожълтели отделни листа, клони и цели дървета.

А от заранта вече плаваше между две жълточервени, грозно шумолящи при всеки полъх на вятъра, рехави стени, нависнали над водата.

При всяко пътуване с Георг ги беше виждал. Уж беше свикнал с тях, а защо сега му изглеждаха тъй зловещи?

Дали затуй, че сред тях трябваше да се намира селото му?

Село без градини, без свине и кокошки, без дивеч.

Как ли живеят там сега те, близките му?

Кажи-речи, през половин час насреща му се задаваше флотилия от еднодръвки с обичайните крокодилски скулптури на носовете и украсени с познатата му резба весла. Натоварени, претоварени с хора така, че едва се задържаха над водата.

Бягаха хората, бягаха от страшното бедствие, което ги бе сполетяло. Зарязали градините си, ловните си полета, селата си, зарязали дори черепите на дедите, скъсали с всичко, що ги е свързвало досега със земята, с обичаите, с вярванията, с духовете на предшествениците.

Сякаш отнесени от невидимо наводнение.

Намури знаеше, че сега, в тази тревога, те бяха забравили старите си вражди, както при бедствие, пожар или наводнение и зверовете забравят враждите си и се спасяват заедно жертви и хищници върху едно и също островче, сякаш без да се забелязват.

Въпреки това, щом ги зърнеше, той бързо кривваше към най-близкия бряг и се притулваше в мрежата на кокилестите коренаци.

За всеки случай.

Защото всъщност те си бяха все още папуаси. И то гладни папуаси. Едва опитали да се отучат от вкуса на човешкото месо.

Гладна страна е Нова Гвинея. Малко плодове и клубени за ядене, малко дивеч. Та нали доскоро главен обект на ловуването беше човекът от другото племе!

По течението се носеха подпухнали, разлагащи се трупове на животни и птици. Кенгура, кускуси, свине, ехидни, казуари, най-различни райски птици, папагали, пеликани, чапли, беседкови птици, торни кокошки.

И хора!

Намури беше папуас. За него смъртта не изглеждаше тъй отблъскваща, както за някой европеец например. От дете беше свикнал с нея. Умираха хората, най-вече децата, от зли магии (белите ги наричат болести), от крокодили. И най-вече от съседските набези.

Символите на смъртта — черепите на предците — пазеха от зли магии всяка колиба.

И въпреки това гледката на всеки появил се на повърхността човешки труп предизвикваше у него ако не тръпка на ужас, то някакво непознато чувство на погнуса.

Още един знак на развихрилото се над страната му бедствие.

Като че ли единствени крокодилите благоденстваха. С претъпкани търбуси, те се приличаха върху тинестите брегове — от преяждане изгубили дори чувството си за самосъхранение.

Не бяха сънували такова ядене. Стигаше само да се натопи във водата, и да докопа някоя плаваща мръвка мърша.

Ех, понякога, изглежда, и те плащаха за безгрижието си.

Както сега.

Намури се бе потулил отново сред панданусите при появата на нова флотилия от лодки. Чакаше ги да отминат, за да продължи пътя си.