Парола „Херострат“

Ето, размятал яките си крака, хукна да се спасява през шубрака синеглав казуар, разтърсил перушина, повече подобен на птица-таралеж.

Георг тръгна подире му. Досетил се беше навреме. Казуарът като него не може да пробие плътния листак. Нужен му е някакъв проход.

И го намери. Нисък, тесен, бодлив. Но — проходим.

Тръгна по него наведен, някъде дори по колене.

Напреде му се разпълзяваха едри плъхове. Изфуча глиган, но предпочете и той да избяга. Завря се в някаква хралупа торбест таралеж-ехидна.

Целта му беше реката.

И той се залови да търси пролука към нея.

Докато я търсеше, видя огромен гущер, който бе настръхнал, прегърбен, с изправен гребен върху гърба, в напразен опит да го уплаши. И като разбра, че трикът му не минава, светкавично се шмугна в шубрака, та подплаши беседковата птица, танцуваща пред построената си колиба, сред натрупаните камъчета, раковинки, кокалчета — все богатства, с които опитваше да прелъсти избраницата си.

Над главата му изкряка сърдито райска птица.

Погледна нагоре.

Такава красота! Раят в Ада!

И през мрежата на панданусовите кокили зърна искрящата речна повърхност.

Като че ли сега осъзна положението, в което беше изпаднал. Съвсем сам, в местност, която не познаваше, както не познаваше въобще гората, защото беше само един обикновен лабораторен учен, а не пътешественик.

Но знаеше, джунглата е страшна не със зверовете и змиите си. Страшна е с глада си. И безбройните болести. И москитите, които се виеха край него като парлив облак. Сякаш дишаше москити, а не въздух.

Добре де, достигна реката.

А после?

Какво ще прави? Няма лодка. А на чужда помощ не се осланяше. Най-много да минат някои туземци. Но те не винаги са приятелски настроени. Дори и да не са човекоядци, надали биха си дали труд да спасяват някакъв си белокож?

И все пак — друго не му оставаше.

Запровира се през жилавата плетеница.

Накрая излезе на тясна брегова ивица, застлана с напукани глинести плочи.

Най-първо чу крясъците на много хора. После ги видя на отсрещния бряг. Подскачаха, крещяха, размахваха ръце.

Тогава зърна и плуващия насреща му човек.

И следващия го по петите крокодил.

Нямаше време за размисляне.

Той вдигна пистолета и с едно натискане изпразни пълнителя му.

Не беше добър стрелец. Този път за щастие улучи. Точно между очите.

Страшното влечуго само трепна и бавно потъна.

Намури допляска до брега. Изпълзя по колене върху тинята. И се просна изнемощял от преживяното върху тинестите плочи. Задъхан.

Георг приклекна до него.

— Ранен ли си?

— Не! — отвърна папуасът. — Само уплашен.

И се извъртя, та седна.

— Ей! — той изтръска мократа си глава. — Страшно! Много страшно!

Георг го гледаше въпросително:

— Какво търсиш във водата? Нали знаеш, че има крокодили?

— Знам! — въздъхна Намури. — Те ме накараха.

И посочи с очи към отсрещния бряг. Но там вече нямаше никой. Уплашени от шума и от вероятното наказание, което щеше да последва заради постъпката им, всички бяха побегнали обратно към селото си.

Намури дообясни:

— Тъй каза пури-пури. Намури да мине през брода! Ако не е виновен, ще мине.

Крумов подразбра нещо. Слушал бе и той за тукашните нрави. Не току-така от толкова време живееше на острова.

Седна до него.

И когато помисли, че папуасът вече си е отдъхнал, постави въпроса, който интересуваше него.

— Можеш ли да ме заведеш надолу по реката?

— Къде?

— До брега! Където и да е!

— Мога! Ама трябва лодка.

Георг се усмихна тъжно:

— С лодка и сам мога.

В този миг се чу воят на преминал отгоре вертолет.

Крумов скочи, размаха ръце.

Напразно. Машината отмина, без да го забележи.

Решението само се роди в главата му.

Обратно! При разбития самолет. Него търсят онези отгоре.

Затова трябваше да се върне там! И то веднага! Преди спасителите.

Той се обърна към Намури:

— Ти какво ще правиш? Ще отидеш ли при своите?

— Те не са мои. Те са чуждо племе.

Георг разбра. Затова са го натирили сред крокодилите.

И рече:

— Тръгвай с мен! Сега аз ще те водя.

И наистина го поведе по пресните си следи. По-трудното се оказа, когато излязоха от покрайнината и поеха към вътрешността, между извиващите се, сякаш все еднакви, дървесни стволове.

Този път Георг се оправяше по отделните пропуквания на последните патрони в гаснещото пожарище.

Най-сетне го доближиха. Машината представляваше купчина смачкано обгорено желязо. Изгорял бе и евкалиптът, който бе понесъл удара при падането. За щастие съседите му стояха незасегнати. Влагата се бе оказала достатъчна да загаси огъня.

Хеликоптерът мина още веднъж над главите им.

Крумов дори не се опита да даде някакъв знак. От воя на витлата никой нямаше да чуе вика му. А през гъстия листен слой над главите им нищо не се виждаше.

Логиката му подсказваше, че полицаите, а беше почти сигурен, че са те, няма да си отидат, докато не разберат докрай какво е станало с бандитите и жертвата им.

Седна на петдесетина крачки от развалините. За всеки случай по-далеч, по-далеч от някой случайно закъснял с избухването си патрон. Накара и Намури да седне до него. И да чака.

Хеликоптерът пак премина. И пак се върна нататък, откъдето бе дошъл.

Скоро се дочу човешка глъчка.

Идваха.