Читаем Парола „Херострат“ полностью

А то всъщност дори ако не си отрежеше пръстите, разчиташе ли на нещо, че ще успее да се върне обратно? Така, без лодка. Сам, смазан от мъка.

Дали преди това някои като тези, които бяха унищожили селото му, или самите те, ако го срещнеха, нямаше да го хвърлят върху жаравата, за да заситят глада си…

Оставаше му само едно — да събере костите и да ги погребе.

Да поуспокои душите им…

АПОКАЛИПСИС НАЯВЕ

От онзи фатален ден, когато бандитите откраднаха вируида му, Георг Крумов почти не излизаше от лабораторията си. Понякога дори, когато закъснееше повече, там и спеше. Там и вечеряше.

Лишил се бе от всякакъв личен живот.

Самоосъдил се бе на нещо по-тежко от затвор.

На самообвинение.

Което беше вярно. Защото той единствен, само той беше виновен за бедствието, сполетяло света.

И беше длъжен, безусловно задължен, не от някакъв изкуствен закон, а от собствената си съвест, да изкупи някак си тая своя непростима вина.

Експериментираше, експериментираше, експериментираше.

Впрегнал бе за тази цел всички научни средства, с които разполагаше неговата лаборатория, а допускаше — и цялата днешна наука. Като се почне от електронния микроскоп, та се стигне до най-сложното компютърно моделиране.

И все това — все неуспех!

Във всички случаи нитрифициращият ген изместваше хлорофилния.

Непреодолим антагонизъм!

Напоследък все по-често му се случваше и това — да се стовари на стола си с отпуснати рамене и обронена глава. Съсипан. И от напрежение, и от угризения.

Машинално натисна клавиша на радиото.

Той знаеше какво става. И въпреки това не пропускаше бюлетина за разпространението на зловещата напаст.

Бе пропуснал само въведението.

Гласът на говорителя продължаваше, привидно равнодушен, но зад това равнодушие Георг усещаше скритата тревога:

„Изведеният в стационарна орбита изследователски спътник е предал сведения, че през вчерашния ден са загинали нови около деветдесет хиляди квадратни километра. Тясната зелена ивица покрай северното крайбрежие изтънява още повече.

С нови данни за последиците не разполагаме.

Великото Преселение — както някои го наричат с чувството си за черен хумор — продължава. И то с неотслабваща сила.“

Георг Крумов имаше пълна представа какво значи това преселение. Всички животни: тревопасни и хищници, които не бяха загинали в обичайните си местообитания, бързаха да се измъкнат от гладната клопка. Към крайбрежието се стичаха като живо наводнение облаци от бръмбари, скакалци, цикади, пеперуди, които се нахвърляха стръвно върху още незасегнатата зеленина. А по земята нахлуваха пълчища от изтощени до смърт животни: валаби, опосуми, варани, казуари, ехидни. И най-опасните — стада подивели свине и кучета, които нападаха всичко по пътя си; почти всеки ден пристигаха сведения за разкъсани от тези нови хищници деца, та и възрастни. Дори въоръжени ловци, изпратени уж да посрещнат настъпващите озверели множества. Тревопасните се нахвърляха върху оцелелите листа и вейки, зърноядните — върху неприбраните посеви, а хищниците — върху местните домашни животни.

Не стига това, ами и легионите освирепели от глад плъхове. Те успяваха да проникнат във всеки силоз, във всяко зърнохранилище, във всеки склад за и без това оскъдните хранителни стоки и ги опразваха до последна трохичка. Дори нападаха старите и болни хора, както и децата в леглата им, за да нагризат носовете, пръстите, ушите им.

Но най-опасно се оказа преселението на крокодилите. Наистина, не всичките, а само тези от вече пресъхналите реки и водоеми. Но и те стигаха. Спускайки се от вътрешността прегладнели, те ставаха толкова нахални, че нахлуваха и в селищата. Не само през нощта, а и посред бял ден. Нападаха домашните птици, кучетата, прасетата, нападаха и децата, та и възрастните. Хората бяха принудени да организират ловни хайки за борба с бронираните хищници. Да поставят нощни стражи покрай къщите и оборите. А в устиетата на реките страшните влечуги се бяха намножили дотолкова, че хората не дръзваха да се приближават до бреговете. Нещо повече — не се чувстваха защитени и в лодките си. Имаше съобщения за преобърнати лодки и отвлечени под водата хора. Крокодилите се намножиха и в крайбрежните води дотолкова, че властите забраниха всякакво къпане в морето. Не помагаха нито куршумите, нито отровните примамки, нито динамитът.

Чудовищата сякаш извираха от ада.

Но какво бяха те в сравнение с другото?

Най-зловещото.

Останали без храна, но несмеещи да изоставят селата си, пък и възпирани от заканите на магьосниците си, много папуаси оставаха по родните си места, набавяйки си храна с канибалски набези върху съседите или върху изтеглящите се покрай тях други родове и племена. Древните привички, допреди време с ритуална цел, днес се превръщаха в безусловна необходимост. Или ще изядеш, или ти ще бъдеш изяден.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века