Читаем Парола „Херострат“ полностью

Какво представляваше за тази невъобразима Вселена дреболията, че на някаква си планетчица пострадала обвиващата я плесен — биосферата?

Жал му беше само за страданията на хората, докато дойде краят.

Но после нищо нямаше да усещат. Щяха да се отърват от мъките — завинаги.

Край на тази безкрайна трагедия, наречена живот.

Край…

Непрекъснато се сещаше за Херострат. Какво беше правил той? А го помнят повече от две хилядолетия.

За разтуха, когато не обмисляше плановете за новите си операции, когато не ги моделираше до последна подробност на компютъра си, Жан Суфло пускаше радиото.

Не го слушаше особено внимателно. Забавно му беше само да слуша шума му, като бръмчене на пчела, като ромон на поточе. Сливаха се в едно и говорът, и музикалните пиеси.

Този път нещо спря вниманието му.

Чу думата.

— Карантина!

За какво ли ставаше дума?

— Наложена е най-строга карантина. Истински драконовски мерки. Островът е изолиран напълно от целия свят.

Вече знаеше за кой остров и за какво става дума.

— Спрени са всички самолетни полети от там и за натам. Прекъснати са всякакви морски връзки. Абсолютно е забранено яхти или лодки с бежанци да се приближават до брега на континента. Осмелилите се биват връщани обратно в морето от крайцеруващите полицейски и военни катери. Самолети от въздуха водят непрекъснати наблюдения, за да бъде пресечен навреме всеки подобен опит.

А хората? — помисли си Суфло. — Нали ще измрат от глад?

Ясно, прежалили ги бяха. Колкото и жестоко да изглеждаше, то оставаше единственото средство за борба от страна на хората, които нямаха представа за неговите възможности.

Това не беше нещо ново. Стратезите от памтивека го прилагат — жертват тилната охрана, за да спасят главните ударни сили.

Някой дори беше подхвърлил дали не е време целият остров да бъде веднага унищожен с напалм. Като по-ефективно и по-изгодно от икономична гледна точка от милиардите, които щяха да бъдат пръснати за карантината.

И резултатите от която оставаха съвсем съмнителни.

Доктор Суфло вече не слушаше какви нови подробности съобщаваше говорителят.

Подсмихваше се на наивността им. И на неспособността им да оценят превъзходството му.

Колко лековерни трябваше да са, за да не допуснат, че той няма да стои със скръстени ръце?

Но засега стоеше така, привидно бездеен, та да се порадва по-дълго на плиткоумието им. Да удължи насладата от преживявания триумф.

Чак когато чуеше, когато се убедеше, че те са повярвали в успеха си, че са ограничили разпространението на бедата, той щеше да подпали някой друг район: или тук, в Северна Австралия, или в Тасмания, или в Нова Зеландия. А защо не и в другия край на света — да речем, в Амазонията.

Да ги обърка съвсем.

Да ги гледа как се лутат като подплашени мравки покрай захвърлените край мравуняка им неугасени фасове. Обезумели, убедили се най-сетне в безсмислието на всичките си карантинни мерки.

И чакащи чудо.

Не изключваше възможността от такова чудо и Жан Суфло. Затова беше пуснал своите наблюдатели навред, не само при Георг Крумов, ами и при повечето от натоварените с тази задача научни институти. За да се намеси навреме, да превари пак тези, които опитваха да му се противопоставят.

Телефонът изчурулика.

Суфло надяна слушалките върху ушите си.

— Слушам! — изтракаха пръстите му върху клавишите на компютъра.

Върху екрана изплава образът на Ким Сен Ву.

— Не успях да го разколебая — доложи кратко кореецът. — Продължава да търси акулата, която му отхапа пръста.

Шифърът беше съвсем прост. И тъкмо на това разчиташе Жан Суфло. Сложните шифри предизвикват любопитство. А полицията разполага с достатъчно средства за разчитане и на най-заплетените.

Повече не му беше нужно. Агентът му го осведомяваше, че Георг Крумов не се е отказал от диренията си.

— Негова работа! — преведе компютърът мисълта му.

И разговорът приключи.

Колкото са по-кратки тези наглед безобидни разговори, толкова по-сигурно.

Суфло знаеше, че това съвсем не е негова работа, на Крумов. Беше работа на доктор Жан Суфло. Защото беше в състояние да обърка всичките му планове, ако постигнеше нещо. Колкото и невероятно да изглеждаше това.

Пръстите му отново заиграха върху клавиатурата. Автоматът бе включил телефона на Алфонсо.

Бандитът пак не си беше в къщи, но телефонният му секретар щеше да запише най-добросъвестно, като истинска машина, предаденото нареждане.

— Лицето е опасно!… Не го изпускайте от поглед!… Нито за миг…

Компютърът щеше да предаде тази заповед посредством своето шифрово устройство, а звуковият й синтезатор щеше да я издиктува ясно на отсрещното приемащо устройство.

Суфло не подценяваше противника си.

Това беше най-ценното му качество. Повечето силни хора се бяха проваляли, защото се бяха надценили.

ОКОТО НА НАМУРИ

Задъхан от вълнение, забравил всичко, което бе научил за обичаите на белите, без дори да почука, Намури влетя в лабораторията, където Георг Крумов тъкмо пускаше в действие центрофугата за отделяне от хранителната среда на изпитвания нов щам микроби.

— Зелено! — почти изхриптя папуасът.

Георг Крумов се обърна едва след като апаратът достигна определените обороти.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века