Парола „Херострат“

Чак тогава, след като главната опасност бе преминала, усети болките от счупеното си ребро и навехнатия крак. Сам си знаеше с какви мъки, с колко болки, почти готов да изгуби съзнание, бе успял, дето се казва, с една ръка и един крак, да се свлече на земята.

И там с един клон, като с патерица, да се добере до реката, където изчака два дни, докато мина лодката на един мисионер, та го върна обратно в града.

Този път това не биваше да се повтори. Затова през цялото време подсещаше пилота да лети ниско, в бръснещ полет, докосвайки върхарите, та онези пред тях да не забележат нищо.

И бяха успели.

Незабелязани, бяха видели как апаратът на Крумов се спусна върху обгорената поляна, как тримата се побавиха малко, след което веднага излетяха обратно.

С изключителна бързина!

Какво всъщност бяха видели? Какво ги бе накарало толкова скоро да се върнат?

Поколеба се за миг. Сетне реши. Те нямаше къде другаде да ходят, щяха да се приберат в летището. А там ги чакаше неговият помощник. Нямаше да ги изпусне.

А в това време Алфонсо трябваше да провери какво бяха видели долу на поляната.

Той даде знак на пилота, който плавно приземи апарата.

Бандитът скочи още преди колесарят да е докоснал земята и притича към купчината току-що изкопана пръст.

Не беше нужна особена прозорливост, за да разбере, че от това място беше изкопано някакво растение.

А защо ще го вадят?

Да дойдат със самолет дотук, за да изкоренят някакво храстче или бурен! Ведно с корена и пръстта.

Какво ли представлява то, каква ли ценност?

Не можеше да си отговори, но се досещаше, че ще да бъде наистина ценно. И че той, Алфонсо, би следвало да докладва за това където трябва.

И то напълно изчерпателно.

С някакво доказателство.

Какво ли?

И както гледаше четвъртитата дупка, забеляза няколко разкъсани, недоизскубани корена.

Коленичи и с пръсти ги изчегърта от земята. Уви ги в носната си кърпа, мушна я в джоба си, след което се подпря с ръка, та да се изправи.

Тогава усети острата болка в дланта си.

И зърна опитващата да избяга змия.

Скочи, настъпи я с крак. Размаза главата й.

Ала каква полза? Тя вече бе впръскала отровата си.

Не се уплаши толкова. Защото я позна.

Пясъчната змия!

Отровата й не е силна. Рядко е смъртоносна.

Но все пак трябваше да побърза!

Можеше да изчака до пристигането си в града, където една инжекция с противозмийски серум нямаше да бъде излишна.

Той изтича към самолета.

Влезе, нагласи се в креслото, даде знак на пилота да поема обратно.

Раната вече не болеше. Даже си помисли дали не се бе убол в някое трънче. Но при тези змии е така — не боли, не се зачервява, не се подува.

Та по това да познаеш колко е сериозно ухапването.

Важното беше да отнесе отскубнатите коренчета.

Досещаше се, че представляват важно доказателство.

Главно за своето усърдие!

То беше най-важното.

Витлото ревеше, фюзелажът се тресеше, всъщност не се тресеше, а вибрираше еднообразно.

Дори приспивно.

Почваше да усеща някаква вялост, особена сънливост, желание да се отпусне. И за нищо да не мисли, за нищо да не се грижи.

Да става каквото ще!

Но се сети — та тъкмо така почваше да действа отровата на такива змии. И при тайпана, и при змията на смъртта, и при черната ехидна.

Само че при тях след първите признаци идва непоправимото.

А тази е много по-безобидна.

При онези след сънливостта настъпват гърчове. И накрая паралич на дишането.

Но какво ставаше?

Защо и неговите крайници почваха да потреперват, защо въздухът взе да не му достига, защо почна да диша тъй учестено?

Нима…

Нима не я бе разпознал?

Нямаше сила нито да извика за помощ, нито да мръдне ръка или дори пръст. Вцепенил се бе целият.

Виждаше всичко, виждаше как пилотът се бе извърнал към него с ококорени очи, как с едната ръка не пускаше лоста, а с другата опитваше да разкопчае яката му, а не можеше да му каже нищо.

Тялото му вече не беше негово.

Чуждо тяло…

В главата му се сблъскаха порои от мисли, едни от други по-объркани, по-необясними.

Чуждо тяло!

Кога беше това?

Чуждо тяло, което той като че ли гледаше отгоре, проснато безжизнено.

Някога…

Почти същото…

Тогава не беше Алфонсо.

Не!

Беше друг, кой ли?

Хуан Дивия!

Да, точно той!

Дивия Хуан! Бездомникът, който не помнеше нито майка, нито баща. Сякаш роден на улицата, роден от улицата, израсъл на улицата. И не само той. А един от многото.

Нищо друго не помнеше. Отначало кражби, я хляб, я банан, за да се нахрани. После — вещи от джобовете на зазяпали се чужденци. Но вече не за да се нахрани, а да даде плячката на главатаря, срещу което разчиташе на своя дял.

Така растеше. И на години, и по положение сред шайките на улицата.

И боеве. Бой с връстниците, които опитваха да му отнемат дела, боеве със съседните банди за завоюване на ловни територии.

Растеше и славата му на побойник.

Докато един ден на улицата го спря един охранен сеньор. И му рече: „Искаш ли да спечелиш повече пари?“

Че кой не иска?

„Тогава вземи това!“ — и му мушна в джоба чудесен пистолет.

— Виждаш ли този?

— Виждам.

— Сега аз ще се махна. А ти ще го проследиш. И след две пресечки ще опреш дулото в гърба му. И ще натиснеш спусъка.

— А парите?

Безмълвно онзи му пъхна пачката в джоба.