Читаем Парола „Херострат“ полностью

Георг Крумов се залови трескаво за работа още щом влезе в лабораторията. Постави папрата в специална оранжерия, да я запази от възможно увреждане. А от всяка тъкан взе по няколко тънки срезове, които постави в термостата за получаване на нужните му тъканни култури. Не можеше да си позволи другото — да хаби органите на самото растение, които можеха и да не достигнат за целите му, а които при подобни операции бяха заплашени от неочаквана зараза или друга повреда.

И добре, че Ким Сен Ву единствен не го бе напуснал въпреки досегашните неуспехи. Та благодарение на неговата сръчност и схватливост успя с допустимо най-малките по количество проби и в най-кратки срокове да се добере до някакви резултати, които да послужат за уточняване посоките на бъдещите му търсения.

Включи в действие всички изследователски устройства, които притежаваше. И технически, и биологически. За проникване в пространствената микроструктура на клетъчните ядра особено важни данни му предоставяха сканиращият електронен микроскоп, освен рентгеновия микроанализатор, ехографията и множеството други, нужни за всяка подобна лаборатория апаратури. А за биологичните функции на различните ядрени организми естествено на първо място оставаха многобройните методи за имунологични реакции и наборът от клетъчни разрязващи, комбиниращи и съшиващи ензими, с които разполагаше.

Паметта на компютъра му вече беше натрупала огромен запас от информация за всички извършени експерименти, които можеха да бъдат осмислени веднага, щом бъдеше даден алгоритъмът — всъщност идеята, за която да бъдеше използван този запас от данни.

Но алгоритъмът липсваше, липсваше и основната идея, за която ученият да се залови, която да проследи като ариадна нишка, за да се измъкне от лабиринта на натрупания фактически материал.

Да даде логичната насока.

Всеки ден, когато чакаха резултата от поредния експеримент, той и лаборантът опитваха да обменят мисли относно всичко, което бяха постигнали. И главно — което не бяха постигнали.

Така и днес.

Подпрял глава с две ръце, Георг Крумов за кой ли път преглътна мъчително:

— Не върви!

Беше отслабнал, под стопените тъкани кожата му се бе отпуснала, сбръчкваше се състарена. Очите му бяха изгубили някогашния си жизнен блясък, под тях тъмнееха дълбоки синкави петна.

А как другояче, щом като почти не излизаше от лабораторията. Там Ким Сен Ву му носеше някой сандвич, колкото да залъже стомаха, там бе пренесъл и походното си легло, та да не губи време за прибиране в къщи и за връщане.

Ким наведе поглед към земята:

— Това е ваша работа! Само вие можете да вземете такова решение. Аз обаче на ваше място бих се отказал.

— Да се откажа! Чувате ли се какво говорите?

— Нямам вашата воля — добави Ким, — аз съм обикновен човек, който обаче се съобразява с възможностите си.

Както и друг път при подобен отговор, Крумов се разгорещи отново:

— Но аз нямам право, разбирате ли? Нямам право!

— Вие направихте всичко, на което е годен един простосмъртен.

— Не и не! — натърти ученият. — Нямам право да спра! Докато съм жив. Аз предизвиках това бедствие, аз трябва да изкупя вината си!

— Една лабораторна грешка не значи вина. Както виждате, никой не ви е потърсил отговорност. Тя, полицията, не успя да опази вируида, та вие ли?

Тази мисъл не му даваше покой.

— Съдебна отговорност не ми е потърсена. Но друга, морална! Не виждам ли как ме отбягват познатите, колегите, как ме сочат с пръст непознатите. И знам какво си шепнат подире ми: „Този е, който причини всичко това!“

— Виновен е другият! — почти пошепна лаборантът. — Който ни ограби. Това чудовище! Този гений на злото!

Крумов се замисли. За кой ли път?

— Защо му беше нужно това? За началото разбирам. Искаше да изнуди човечеството. За пари. Толкова зло е натворено все заради тези милиони и милиарди. Но след това… Защо изпълни заканата си?

— Да не стане за смях! Да запази престижа си.

Крумов стискаше устни:

— Престиж! Това престиж ли е?

— Престижът на злия човек.

Ученият мислеше на глас:

— Уж го познавах. Такъв възпитан, благороден джентълмен! А то? — И добави: — Всъщност злите хора са душевно болни: садисти и параноици. Първите изпитват наслада от причиняваното от тях нещастие, вторите — самите те нещастници, които, без да изпитват удоволствие, правят другите нещастни… Какъв е впрочем Жан Суфло?

Ким поклати глава със съмнение:

— Болест? Не ми се ще да го повярвам.

— А какво е болестта? Отклонение в състоянието на организма извън нормата.

— Нима садизмът и параноята могат да бъдат включени в нормата?

— У всеки у нас дреме и садист, и параноик. Всичко зависи от степента… — И отново се запита: — Какъв е Жан Суфло?

Спря центрофугата.

— И ако наистина е все същият? Ако не е друг, приел неговото име?

Възможна ли беше такава сатанинска омраза към човешкия вид, към живота въобще?

Ученият повтори решително:

— Ще продължа! Додето имам сили. Няма да спра насред път.

Погледна дори усмихнат:

— Особено сега, когато проблясва някаква искрица на надежда.

Ким Сен Ву вдигна рамене:

— Не разбрахте ли? Природата сама е поставила преграда пред вашата цел. Тя не иска да стане това.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века