Парола „Херострат“

Докато накрая целият свят грейна в замърсените си петнисти отсенки. И сякаш не изсъхнала мъртва гора, а безброй издигащи се един зад друг хълмове от шуплест бигор, в който твърде често зейваха тъмни дупки на мястото на някой съвсем обезлистен горски исполин.

Накрая останаха само все още изправените мъртви стволове, притиснати от повалените си събратя, протегнали като оглозгани кости начупените си прогнили клони.

Все по-безжизнена и все по-зловеща пустиня, като че ли Сахара, още повече, като че ли Марс, над която се виеха само лешоядите, претърсвайки я за някой изостанал труп на неуспяло да се спаси животно или човек.

Из дълбоките оврази се носеха запенени мътни порои, повлекли повалени дървета. Тропическите дъждове, макар и по-рядко, изливаха водата си, ала я нямаше гората, която да я попие, да я задържи, и потоците помитаха всичко по своя път към морето. На това отгоре и глетчерите се топяха бързо, прибавяйки и те своя принос в опустошителните наводнения.

Намури се взираше все по-напрегнато, с преуморени очи, да открие това, що търсеше. Природата се бе изменила така, че той едва се оправяше в местността дори от въздуха. А някога можеше да я преброди със завързани очи.

Внезапно той извика:

— Ето го!

Беше съзрял черното петно от изгорялото село сред обезлистената, настръхнала като четина на невиждано чудовище, гора.

И папратта!

Той сочеше ръка надолу, където Крумов все още не можеше да различи нищо.

Витлата намалиха оборотите и машината плавно се спусна върху обгорената площадка, вдигайки облак от разхвърчала се шума и насекоми.

Двамата, Георг и Намури, веднага слязоха по спуснатата стълбичка. И се втурнаха нататък, където се виждаше растението, заради което бяха прелетели този път.

Наистина, зелено кичурче!

Искрица живот сред мъртвилото!

Всъщност не истинско мъртвило. От гниещата шума, облепена с разноцветни плесени, се подаваха безброй гъби, с най-различни форми и оцветявания.

Толкова много гъби!

И бръмнали насекоми. Дървояди и хищници.

За едните дървесината, мъртвата дървесина в такива неизчерпаеми количества, беше създала рай на земята. А другите бързаха да се възползват от техния неограничен прираст.

И термити! Беше настъпил и техният рай.

Пробягна гущерче, подскочи жаба, заситни ехидна, шмугна се в дупката си торбеста мишка. Насекомоядите още не възнамеряваха да напуснат родината си. Животът, преобразен, продължаваше.

Но докога ли?

То се знае, докато цялата органична материя изгние. И тези, които се хранят с нея, загинат. А след тях — и другите, които пък се хранят с тях.

Но не само те. Ето, насреща им вирна глава някаква змия.

— Не е отровна! — предупреди Намури.

Ясно. Имаше и змии. Защото и за тях все още се срещаше достатъчно плячка.

Вниманието съвсем не беше излишно.

Въпреки всичко, по-важното изглеждаше сега зеленото петно на няколко крачки от тях. Заради него и двамата сякаш не забелязаха змията, само я заобиколиха и се спуснаха към папратта.

Георг Крумов направо почна да я гали с леки докосвания на пръстите като нежно цвете. Като най-скъпа орхидея.

А то — една обикновена папратова туфичка.

Но за него — по-ценна от всички богатства на света!

Как бе оцеляла в заобикалящата я смърт?

Какви свойства притежаваше?

Или ги беше придобила?

Способност да противостои на сатанинския вируид!

Намури стоеше отстрани, в обичайната безстрастна поза, присъща на племето му. Сякаш не го засягаше. А Крумов се въртеше около намереното растение, оглеждаше го, опипваше го, сякаш търсеше по някакви външни признаци да разгадае тайната му дарба.

Накрая се опомни.

— Донеси сандъка и лопатата! — помоли той другаря си.

Не отиде. Предпочете да остане при находката си.

Сякаш да не му избяга.

После всичко стана лесно и бързо.

Изрязаха почвата с корените на папратта и я прехвърлиха в сандъка. Ведно с пилота го пренесоха до машината, настаниха го на най-безопасното място.

И отлетяха обратно.

ПРОБЛЯСЪКЪТ

В изпълнение на изричната заповед от доктор Жан Суфло, Алфонсо беше проследил Георг Крумов и Намури до летището, след което с принадлежащия на организацията хеликоптер се бе спуснал подире им.

То се знае, извънредно предпазливо. Онези не биваше и да допуснат, че са преследвани.

Такава гонитба предизвикваше в него неприятни спомени. За онова, което се бе случило преди няколко години, когато, бягайки с отвлечения учен, витлото на хеликоптера им беше улучено от полицаите. Той бе излетял пръв извън люка, преди Крумов и преди машината да се блъсне в дървото.

И Алфонсо като пленника си се бе оплел в клоните, само че бе предпочел да не мърда оттам по-дълго време, защото очакваше, че полицаите ще дойдат да проверят какво е станало. Каквото и направиха.

Оттам, отгоре, свит в гъстата шума, той бе останал неоткрит, докато в същото време бе видял всичко. Спасението на Крумов и папуаса, огледа на катастрофата и отлитането на самолета им.