Читаем Парола „Херострат“ полностью

— Какво „зелено“?

Отдавна дружеше с младия папуас. Наистина смяташе техните отношения за истинска дружба, а не връзки между господар и слуга, каквито продължаваха да съществуват между белите и черните. Свикнал беше с някои необясними за него, европееца, постъпки на човека, израсъл в джунглата. Макар че се стараеше най-добросъвестно да проникне в наслояваните толкова дълго в съзнанието на папуаса суеверия, които при досега с цивилизацията добиваха съвсем объркан вид.

— Какво „зелено“? — повтори той.

Изморен видимо, Намури приклекна. Все още не можеше да свикне със столовете.

Георг беше приел и тази му горска привичка.

А Намури все още търсеше подходящите думи в бедния си английски речник, за да изрази вълнението си.

— Зелена папрат! — почти извика той.

Крумов все още не разбираше.

— Е?

— Зелена папрат! — натърти Намури. — Наоколо всичко изсъхнало. А в средата — зелена папрат!

Крумов изведнъж схвана изключителността на това съобщение. Интуитивно, преди да го е осъзнал разумът му.

— Къде?

Този път неговият глас излетя от устата му като изпусната пара. По-задъхан от Намури.

И го хвана за раменете:

— Къде бе? Защо млъкна?

Папуасът вече бе успял да подреди мисълта си:

— В родното ми село.

Крумов се сети:

— Е, какво? Изведе ли рода си?

Главата на Намури клюмна.

— Не! Няма го селото… Само пепел… Изгоряло…

— А близките?

— Изядени.

Изрече го толкова просто, като истински потомък на канибали. Но Крумов усети покрусата в мълчаливия му поглед.

Замълча и той, изтръпнал от чутото.

Пръв се опомни папуасът.

— Посипах с прах главата си, положих върху лицето погребалните шарки. Не отрязах пръстите си, защото умрелите бяха повече от всичките ми пръсти. И защото без пръсти нямаше да мога да ги погреба.

Поклати глава:

— Останаха там. И сега Намури няма род. Без род папуасът не е човек. Затуй дойдох при тебе. Ти ме спаси. Ти, може би, си прероден мой прадядо. Само ти ми оставаш сега. — И повтори: — Затуй… — Но се овладя отново: — Там, до ямата, гроба де, където положих събраните кости… Там видях папратта… Наоколо всичко увяхнало… Мъртво… Само тя зелена… Истинска… Като някога…

Крумов все не можеше да повярва:

— Ей, да не си сънувал, приятелю? Да не си сбъркал нещо… От мъка…

Намури стана. Толкова му беше почивката.

— Ако не вярваш, ела с мен! Да видиш!

Втора покана не му беше нужна.

Георг Крумов реши начаса.

Защото това беше нещо фантастично!

Което неговият здрав разум все не можеше да приеме.

Той завъртя телефона на летището, където по нареждане на местните власти имаше право да ползува специален разузнавателен вертолет.

Тъй и тъй… Обажда се еди-кой си… Служебно ми е нужна една машина…

Дежурният даде веднага съгласието си:

— След четвърт час ще бъде готов!

Крумов изкара колата си от гаража, нагласи Намури до себе си. И подкара.

Обикновено не превишаваше скоростта. Нямаше самочувствие на опитен шофьор. Като във всичко друго.

Този път двама полицаи му се заканиха с пръст, когато профуча покрай тях, натиснал докрай педала.

Дори Намури не можеше да си представи какво означаваше за него тази новина.

Георг предчувстваше, че тя ще тласне в друга насока живота му.

Растение, незаразено от смъртоносния вируид!

Възможно ли беше това?

Настаниха се в машината, която се отлепи с рев от земята и се понесе на юг, над гората.

Пилотът следеше само уредите и слушаше указанията по радиото.

А двамата пасажери оглеждаха втренчено картината, която се разгръщаше под тях.

Отначало не се забелязваше нищо особено. Гора — такава, каквато я познаваха. Разлюляна в неравни вълни, подобно на бухнали зелени облаци, които скриваха под плътното си покривало невидимата отгоре земя. А в далечината, над сиво-черните скалисти зъбери, по чиито урви се спускаха искрящите езици на глетчерите, се виеха истинските облаци, ослепително бели, с позлатени от слънцето очертания, все едно сърмени дантели.

Въпреки воя на витлата Намури успя да разкаже за злополучното си пътуване. За керваните от претъпкани лодки по реката, за тайпана, който се бе прехвърлил върху лодката му, за падането му във водата, за отвлечената от течението лодка, за мъчителното пътуване пеша. За зловещата картина на опустошеното село.

И за връщането си обратно със случайно миналата полицейска лодка тъкмо когато вече беше изгубил надежда да се спаси.

Или той да загине от глад, или друг да засити своя глад с неговото месо.

Великото Преселение по реките продължаваше. Като понесени клечки се виждаха отправилите се към крайбрежието малки и големи лодки.

Нима толкова много хора бе приютявала досега джунглата?

И едва днес, при невижданото бедствие, се бяха престрашили. И бързаха да дирят спасение при довчерашните си врагове.

Но скоро в горската зеленина взеха да се мяркат отделни жълти, кафяви, червени, виолетови петна.

Все по-често и по-често!

Земята отдолу заприлича на пъстър килим, изтъкан от безредно разхвърляни кръпки.

Невероятна мозайка, кажи-речи, във всички отблясъци.

Само без синьото.

Но синьото беше горе, на небето, от което слънцето съвсем безстрастно сипеше жарките си лъчи.

С всяка минута жълтата окраска долу вземаше връх, заливаше, обезличаваше всички други шарки.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века