Читаем Парола „Херострат“ полностью

Парола „Херострат“

Петър Бобев

— Но ако не изпълниш задачата — закани се непознатият. — Знаеш…

Така започна.

На тринадесет години.

На петнадесет вече беше известен с подвизите си.

Беше „очистил“ десет души.

А с такъв „актив“ всеки може да се гордее.

Имаше пари.

Вече не се мъкнеше босокрак и дрипав. Купуваше си най-модните дрехи, спеше в чиста стая, имаше си мотоциклет, ходеше по дискотеки.

И винаги, преди още да е похарчил единия „хонорар“, тозчас му предлагаха нова работа.

И да си признае, тогава не го блазнеха толкова парите, колкото славата. Да бъде пръв в бандата. Да му се възхищават.

И най-вече — да се боят от него.

Да му отстъпват и дела си, и „клиентите“ си, и момичетата си от дискотеките.

Естествено, на училище не ходеше. А защо му беше училището, като и без него печелеше повече от мнозина други?

Пък имаше и късмет. Освен умението да извади пистолета.

Мнозина от неговите „колеги“ бяха вече по гробищата, улучени от куршумите на по-пъргавите от тях.

То се знае — и от полицаите.

Макар че не те бяха най-опасните. По-опасни бяха съперниците от конкуренцията.

Неусетно попадна в мафията. Не пренасяше наркотиците, не ги продаваше. Той само „разчистваше“ терена за действие.

Може би, се самозабрави. Сметна, че е неуловим.

И една нощ, след сполучлива акция, попадна в полицейска засада. Откри огън. И когато си бе помислил, че се е отървал, добре отправен куршум го шибна в ребрата.

Събуди се в болницата. И скоро разбра, че е полицейска. А той — арестант. И чакат да оздравее, за да го съдят.

Лекарят му каза за какво — за няколко убийства.

Не за всичките, но и тези стигаха…

Включиха го на „система“. Така наричаха резервоарчето с кръв и маркуча, чийто остър наконечник беше забит във вената на ръката му.

И една вечер, когато в стаята нямаше никой, лекарят се наведе над него и му прошепна:

— Ще те отърва! Но после за благодарност ще изпълняваш всичко, което ти поискам!

Беше свикнал да изпълнява заповеди. Съгласи се веднага. Най-важното беше сега да отърве кожата.

— Дадено, бе!

— Изпий това!

Хуан изпи горчилката от подадената му чаша.

И не след дълго усети силни болки в стомаха.

А в това време лекарят измъкна шприца от вената му, махна тампона от раната и плисна на пода флакон кръв.

После излезе.

Хуан усещаше, че умира. Велите му дробове горяха. Не можеше да диша.

И изгуби съзнание.

Но не напълно. Не виждаше, но чуваше всичко.

Ето, влязоха няколко души, заговориха възбудено.

Чу и гласа на лекаря:

— Оставих го само за минута. А той какво направил?

— Какво? — запита някакъв глас.

— Ето какво! Изключил системата. Махнал тампона. Кръвта изтекла.

— И не може да даде показания?

— Какви ти показания, инспекторе! Мъртвец и показания?

Хуан понечи да каже, че не е мъртъв. Ала напразно. Беше парализиран.

Опипваха го, прислушваха го, вдигаха и отпускаха клепачите му.

— Никаква реакция! — отсече лекарят. — Никакъв пулс!

Хуан не помнеше какво стана по-нататък.

Само откъслечни спомени: полагането му в ковчега, заковаването, спускането в гроба, трополенето на нахвърляната с лопатите пръст отгоре по капака.

Имаше само една мисъл: „Вече съм мъртъв! Значи това било то?“

Колко ли време беше стоял?

И пак чу шумове над себе си. Пак ровене с лопати, изчистване на пръстта над капака, изваждането на ковчега, отварянето му.

Удариха му няколко плесници.

И той се свести.

Погледна. Видя, че е отново на белия свят.

И ето го най-страшното!

Страшното, което едва сега, може би, от змийската отрова, осъзна.

Беше забравил кой е, какъв е, какво е правил, защо е бил в гроба.

Сякаш новороден.

Забравил, че е Хуан Дивия.

И когато той попита:

— Кой съм аз?

Един му отговори:

— Алфонсо Перес. От Мусо, в Колумбия. Гуакерос — търсач на изумруди. Не забогатял. Сега частен телохранител — който плати повече. — И натърти: — Повтори!

Оттогава като че ли изгуби своята воля. За всяко свое действие очакваше чуждо нареждане. Изпълняваше го безгрешно. Но само изпълняваше. Нямаше свои желания, нямаше свои планове, нямаше свой живот. Само чакаше заповед.

Дори по заповед отиваше да си пийне, да намери някое момиче (всъщност и това не търсеше той, а му го доставяха), да се поразходи с колата до морето, до планината.

Само заповеди.

Казваха му кого да застреля. И той го застрелваше. Кого да проследи, и той го проследяваше. На кого само да смачка носа, и той го смачкваше.

Без своя воля.

Същински роб.

По-зле — направо жив робот!

Винаги най-черната, най-мръсната работа! Все той „на топа на устата“. Всяка задача — шифрована заповед по радиото…

И изведнъж — змията!

И връщането на паметта му.

И осъзнаването на всичко, което е бил.

Онзи проклет лекар! „После ще изпълняваш всичко, което ти кажа!“

Изпълняваше. Безропотно.

Дори сега, осъзнал, той чувстваше, че все още няма власт да се противопостави на чуждата воля.