Читаем Парола „Херострат“ полностью

— Оставете тези съображения! Наивни са! Продадем ли им го, ние също правим благодеяние. Защото без нас не биха постигнали нищо. Ами кажете да се спогодим веднага! Кажете условията!

Крумов заекна от гняв:

— Не!… Не разбирате ли… Няма да ви го продам… Няма…

Друг изход не му оставаше. И синтезаторът предаде:

— Последната ви дума?

— Не! — изкрещя Крумов. — Не и не!

— Тогава не ми остава друго. Разбирате, нали? И още нещо. Не разчитайте този път на инспектор Колуел! Както не ви помогна миналия път, така няма да ви помогне и сега. Знайте, той също е мой човек.

Затвори му телефона.

Това беше сполучливо хрумване — да убие доверието му в полицията.

И отново се свърза по радиофона с Алфонсо:

— Вкарайте овцата в кошарата!

Това означаваше: „Заповед! Отвлечете го!“

Глупак! Защо го принуждаваше винаги все така, насила?

НАВОДНЕНИЕТО

Лъжата на Жан Суфло оказа своето въздействие. Веднага след разговора си с него Георг Крумов взе решението си. Не се обади на инспектор Колуел, а грабна кафеза с цикадите, които вече бе успял да зарази с получения нов вируид антагонист на стария, и изтича до речното пристанище, където Намури с новата си моторница припечелваше прехраната си с превоз на пътници до отсрещния бряг.

Щеше да наеме всеки лодкар, който беше готов за отплаване.

За щастие откри самия Намури.

Скочи в лодката, обади му какви са намеренията му и се отпусна поуспокоен на седалката. Досега всичко бе преминало благополучно.

Намури запали мотора и лодката се понесе срещу течението.

Крумов се оглеждаше все пак боязливо и си мислеше:

Вярно ли беше това, което му подметна онзи злодей? Възможно ли беше самият инспектор да е участвал в кражбата на първия вируид? Под прикритието на блюстител на закона. И оттогава той да го е следил, разчитайки на наивността му. Та нали Георг му даваше всички сведения за хода на проучванията си? Та нали за всяка своя постъпка търсеше неговия съвет и защита?

Този път като че ли бе успял да го надхитри.

Той се обърна към лодкаря:

— Заплашва ме нова опасност.

— Каква?

— По-право не мен, а откритието ми.

— Кой?

— Онзи, същият! Трябва да го преварим! Да пръснем насекомите!

Намури разбра.

— Къде точно?

— Няма значение. Важното е да бъде на границата между още здравите дървета и съхнещите. Да запазим здравите, да излекуваме заразените.

— Добре! — отсече Намури и придаде още газ.

Моторницата едва си проправяше път сред прииждащите откъм вътрешността на острова лодки и салове с бежанци. Сред плаващите подути трупове на животни и хора, на изкоренени дървета.

Тук бреговете все още бяха такива, каквито ги знаеше, бухнали в зеленина. Само тук-там, колкото се отиваше по-нагоре, се мяркаха вече посърнали или напълно пожълтели дървета.

Все по-често и по-често.

Георг Крумов продължаваше да размисля. Ако разполагаше с хеликоптер, вече отдавна да бе свършил работата си. Но как да поиска? Та нали Колуел веднага щеше да разбере?

Трябваше да се примири с това, за сегашното му нетърпение, мудно пътуване.

Щеше да пусне цикадите от кафеза на няколко места. Да обхванат по-голяма площ. Да заразят, но вече не с болест, а със здраве колкото може повече растения.

После щеше да се върне и ако никой не му попречеше, щеше да произведе още по-големи количества насекоми заразоносители. За да ги пръсне по всички краища на страната, да създаде санитарен пояс пред все още незасегнатата флора.

То се знае, не разчиташе единствено на своите цикади. Разчиташе повече на всички смучещи и гризящи насекоми и животни. Тези, които пуснеше сега, щяха да послужат само като пионери, положили началото на оздравителния процес.

Внезапно водата пред лодката завря, кипна в разплискана мътна пяна. И сред нея, сред водните пръски и пенестите парцали се мернаха телата на два вкопчани в яростна схватка крокодила. Бронираните туловища се блъскаха с трясък, трионените опашки шибаха яростно водата, а огромните зъбати челюсти, вплетени в булдожка захапка, в настървението си къртеха взаимно огромните си жълти зъбища.

Друга подобна битка пламна на стотина метра вляво. Там като че ли се бяха сграбчили три чудовища, без да се разбере кой срещу кого се бие. Плясък, водни плиски, концентрични вълни, пъплещи по повърхността, кървава пяна.

Ето, още една битка!

Какво ставаше?

Всъщност не беше нужно особено прозрение, за да се разбере това. Бягащите крокодили от горните течения на реките, които вече пресъхваха, опитваха да намерят нови места за заселване, нови територии за ловуване и размножаване. А заварените съвсем не мислеха да отстъпят правата си мирно, без съпротива.

Хеле, най-сетне като че ли достигнаха целта си.

Брегът беше заприличал на фантастична мозайка от всички преливи между яркозеленото, през виолетовото, оранжевото, червеното, до жълтото и кафявото.

Фантастична, по-право зловеща мозайка!

Предвестник на настъпващата смърт.

Улисан, почти хипнотизиран от своята цел, Крумов не видя, по-право видя, ала не осъзна видяното.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века