Парола „Херострат“

По небосклона бяха изпълзели огромни грамади от зловещо почернели буреносни облаци. Пък и то по тези места не беше нещо необичайно. Напоследък, не тъй често като преди, но все пак почти всекидневно се изливаха обичайните за този район тропически дъждове.

Сега по-важно, по-важно разбира се от някакъв си дъжд, беше да разсели донесените в кафеза цикади.

Само туй! Цикадите!

„Имунизацията“ — както я бе кръстил за по-голяма образност.

Лодката зави към ниския бряг, носът й зари в тинята. И двамата скочиха в плитчината. Намури се пресегна да завърже лодката си в изпречилия се напреде му кокилест корен, а Крумов излезе на сухото.

Огледа се внимателно.

Все пак трябваше да подбере подходящо място. Да не е до съвсем здрави дървета, защото това ще забави разпространението на цикадите към заразените, но в същото време да не е при изсъхнали, където пък може да умрат от глад, преди да намерят сочни листа.

По реката продължаваха да се източват керваните с бежанци.

Те не бяха опасни, ако хората вътре не са съвсем прегладнели, та да не устоят на изкушението да позаситят глада си с месото на двама безоръжни хора.

В последния момент видя полицейския катер, който се бе промъкнал незабелязано през навалицата и приближаваше към вързаната лодка на Намури.

— Полиция! — извика стреснат Георг Крумов.

И тикна клетката в ръцете на другаря си.

— Бягай! И когато се отдалечиш достатъчно, отвори вратичката! Пусни ги на няколко места!

А той остана. За всеки случай. Може да е грешка. Пък ако не е, да ги забави, да даде време на папуаса за изпълнение на поставената му задача.

Дали беше самият Колуел?

Ако беше той, щеше да го наругае, пък после да става каквото ще.

Полицейският катер опря в брега. Някой отвътре извика:

— Стой! Не мърдай!

Но видял, че папуасът се стрелна като змия в шубрака, изкрещя:

— Огън!

Един автомат изграка зловещо.

Но откъм гората не се чу нищо. Ни вик, ни стон.

Какво ли беше станало? Убили ли го бяха мигновено?

Полицаят, който викаше, скочи на сухо.

— Къде е онзи… Оная къдрава маймуна…

Крумов стоеше втрещен. Потресен.

Не мислеше за друго, забравил беше себе си. Какво ставаше с Намури? Какво ставаше с клетката на цикадите?

Едва сега забеляза — не беше инспектор Колуел.

Друг беше.

Но кой? Откъде го познаваше?

И се сети изведнъж:

— Алфонсо!

Беше похитителят му. Тогава. С хеликоптера.

Алфонсо не му отговори. А изкрещя на съучастниците си:

— Бързо, в гората! Настигнете го! — И додаде: — Жив или мъртъв!

Чак тогава се извъртя към учения и без да отклонява от гърдите му дулото на пистолета си, отвърна рязко:

— Стари познати, нали? Не се забравят…

Крумов не можеше да скрие удивлението си:

— Не загинахте ли тогава?

— Бог ме запази — отвърна ехидно бандитът, — та за щастие отново да се срещнем.

Не можа да се доизкаже. Страхотен блясък ги ослепи, разтърсващ гръм ги оглуши.

В следния миг удареното от мълнията сухо дърво, пламнало изведнъж като факла, се строполи с грохот на няколко метра от двамата. При падането му една вейка шибна Алфонсо по главата. Зашемети го.

Георг Крумов понечи да се възползва от тази щастлива случайност.

Хукна към брега, към лодката на Намури.

Но насреща му изскочи от храстите един от завръщащите се бандити. Препречи му пътя.

Крумов се втурна в обратна посока.

Ей в този миг плисна дъждът.

„Плисна“ беше съвсем слаба дума, която да изрази станалото.

Небето отгоре сякаш се раздра като исполински мях, от който върху земята се срина цял потоп от вода.

С такава сила, че го повали в образувалата се начаса кална локва.

Но ученият не се отказа Продължи пълзешком да се примъква към лодката си.

И сякаш вече не пълзеше, а плуваше в някаква лепкава смес от тиня и вода.

В това време се бе опомнил и Алфонсо. Бе разбрал какво става. Бе се спуснал и той подир беглеца. И той по същия начин — с пълзене, с плуване, с валяне в бълбукащата мътилка.

А водните преспи продължаваха да се сриват отгоре им.

Достигна беглеца, докопа с яките си пръсти глезена му.

Спря го. От другата страна допълзя и вторият бандит. Той хвана ръката на учения. Двамата го затътриха обратно, по-далеч от реката.

Намъкнаха го в образуваната от сплитането на дъсковидните корени на фикуса дървена пещера. На сушина.

Никой нищо не казваше. Крумов се бореше с всички сили да се отскубне от здравите им ръце, а те, също тъй мълчаливи, със стиснати зъби, опитваха да го обезвредят.

А стихията не преставаше. Гръмотевиците се редуваха сякаш без прекъсване. Една оглушителна канонада. Същински артилерийски баражен огън. Въпреки нависналите черни облаци, впрочем невидими оттук, светът навън пламтеше в синкави и червени блясъци. Рок-концерт на исполини.

Дъждът, пороят, водопадът не секваше. Напротив, като че ли се усилваше, ако можеше някой да си представи, че не това е пределът му. Треперещи завеси от гигантски оловни ресни шибаха по земята, всъщност по надигналите се огромни локви, и ги превръщаха в кипнали кални вулкани.

Хората дишаха учестено. Задушаваха се. Защото това впрочем вече не беше въздух, а плътна водна пара, все едно рядка вода, от която не се задушаваха, а направо се давеха.