Парола „Херострат“

Не беше съчувствие към страдащите милиони хора, към заплашените с такива страдания други милиарди хора. И животни.

Кой го съжаляваше него, та и той да ги съжалява?

И все пак…

Вече не изпитваше предишната наслада и от това самочувствие.

Като че ли му се искаше…

Всъщност дали онзи твърдоглав учен можеше да се справи с бедствието, което, ако не бе причинил направо, то беше подготвил, макар и несъзнателно?

И защо искаше да му отнеме и новото откритие? За какво?

В главата му се бореха, все без изгледи за надмощие, двете намерения: да довърши започнатото или да го прекъсне…

Все в неговата власт…

Слушалката бръмна.

Суфло включи видеофона.

На екрана се появи образът на Ким Сен Ву. С обичайното си безизразно лице.

Суфло натисна бутона за връзка.

— Докладвай! — изтрака той нареждането си по клавишите.

И Ким Сен Ву заговори:

— Веднага след вашия разговор лицето се разбърза. Взе от инсектариума един кафез със заразени цикади. И почти изтича навън. Без дори да ми обясни къде отива.

— После? — не успя да сдържи въпроса си Суфло.

— Разбрах, че става нещо важно. Затова грабнах останалата колба с вируида и главната документация. И избягах. Тогава се обадих на Алфонсо. Той тръгна да догони лицето.

Доктор Суфло не се колеба дълго:

— Добре си направил. Сега отнеси материала и книжата в укритието! Остави ги там под надзора на дежурния! А ти веднага се изпари! Замини за Калифорния! На аерогарата ще те чака човек с билета и чека. — И натърти: — Този път няма да ти се размине. Излишната предпазливост никога не е излишна. Край!

И угаси екрана.

После се отпусна в количката с дълбока въздишка.

Край! Не само за попрището на корееца, който въобще нямаше да стигне до Калифорния, който въобще никъде нямаше да стигне. Прекалено много знаеше вече. А това беше достатъчно за смъртната му присъда.

Край и на неговите собствени колебания!

Той отново държеше положението в свои ръце. Отново той щеше да диктува условията.

Трябваше да бърза! Защото, ако Алфонсо не успееше да догони учения, ако не успееше да му отнеме кафеза и така го оставеше да пръсне инсектите, Жан Суфло не разполагаше с много време, за да убеди онези, че единствен той е в състояние да отстрани злото.

Трябваше да отправи новото си предложение.

И пръстите му издиктуваха на компютъра още една радиограма до Организацията на обединените нации:

„Важно! Важно! Важно!

Успях да открия противодействие срещу хлорофилната чума. Както се убедихте, вашите учени се оказаха безпомощни. Предлагам ви го срещу справедливо възнаграждение. Не е нужно да ви обяснявам, че се отнася за спасяването на живота въобще, не само на човешкия род.

Разчитам на благоразумието ви.

Ако приемете, отговорете по обичайните медии в тридневен срок.

Тогава ще уточним и размера на сумата.

Благодетелят“

Облегна се назад. С нова въздишка. Този път — на облекчение. Пак успях — той винаги успяваше.

От душата му сякаш падна някакъв непосилно тежък камък — нямаше да бъде виновен повече за човешките страдания, за гибелта на живота.

Беше се примирил с ролята на Херострат, когото никой няма да знае и помни. Така дори се оказа по-добре — щяха да го помнят. И може би името му щеше да бъде записано в историята. Вместо Херострат — Благодетелят.

Това досега не беше угризение. Той отдавна се бе отървал от всички подобни сантименталности. Сантименталността е враг на успеха.

И все пак така беше по-добре…

КРОКОДИЛИТЕ

Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.

Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.

Вече можеше да изпълни заръката.

Небето се бе изчистило.

Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.

Беше изпълнил задачата.

Добре.

Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.

Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?

Истински папуаски прадядо.

За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.

Вървеше и се провикваше:

— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!