Парола „Херострат“

В уплашеното съзнание на Крумов, а дали можеше в този ужас да си помисли за съзнание, се мяркаха раздробени хрумвания, спомени — хаос от представи и откъслечни думи.

По-страшно… От… Това… Не можеше… Да си представи…

Ясно… От обезлесената земя… Няма я гората… Която да попие…

Нямаше… По-страшно…

Оказа се, че има!

Не го чуха. Че как можеше да се чуе нещо в този адски рев?

Усетиха го.

През отвора на дървената им пещера нахлу като срината от страшен земетръс скала водата. Блъсна ги, превъртя ги, запремята ги, като ги тласкаше в стените.

Крумов нямаше време да осъзнава какво е станало, нямаше време да вземе решение. Вместо съзнанието рефлексите му поеха управлението на натъртеното тяло.

Ръцете му сами се размятаха, пръстите му сами, без негово участие, опипаха стените, налучкаха отвора, краката му сами дадоха нужния тласък.

И тялото му излетя навън, повлечено начаса от внезапно връхлетялото наводнение.

Главата му успя да се подаде над повърхността. А то каква повърхност? Нещо средно между въздух и безредни водни пръски. И мътна пяна.

Но все пак в тази смес имаше въздух. Той го пое жадно. Втори път. Трети…

Опомняше се. Съзнанието му се връщаше на мястото си.

Очите му почваха да се ориентират в обстановката, мозъкът — да преценява.

Ръцете и краката му работеха лудо в борбата да го задържат над клокочещата и мятаща се на всички страни водна стихия, да го предпазят от сблъсък с някой изпречил се насреща му дънер.

Не успяха.

И това може би беше благосклонната усмивка на съдбата.

Когато след удара Крумов се опомни, се видя метнат, провиснал по корем като дрипа върху един напречен клон.

А водата досами него продължаваше да го облива с мътните си струи.

Най-сетне той си даде сметка какво е станало. И какво може да последва.

Водата да се надигне още повече. И да го повлече отново в неудържимия си бяс.

С нечовешки усилия той успя да се извърти, да обкрачи клона и да запълзи по него към дънера. Клонът беше грапав. Облепен с плесени и гъби. Хлъзгав. Обливан от дъжда.

Крумов най-сетне достигна стъблото. Изправи се. Обгърна го с ръце.

Вече беше на по-сигурно.

Но не за дълго.

Наводнението набъбваше. Вече заливаше глезените му. Скоро коленете му. Сетне — и бедрата.

Повече не можеше да остане.

Човекът, забравил кой е, забравил дали е човек, или животно, едно от тези, които преминаваха под него, повлечени от пороя, борещи се с него или вече премятащи се трупове, затърси трескаво с опипващи ръце нова опора.

И напипа по-горния клон.

Отде се намериха в него толкова сили?

Ето, успя да се покатери върху му.

Но не се задържа. Продължи още по-нагоре. И още.

Най-сетне се спря.

Смяташе се на сигурно. Смяташе, че водата няма да го догони и тук.

Сгърчи се в тройния чатал на дървото, откъдето дори ако изгубеше съзнание, нямаше да падне. Опита се да си даде сметка какво става.

Ясно, поне засега изглеждаше, че се бе спасил.

От най-страшното.

Но какво го очакваше още? Бурята продължаваше да беснее. Вода отдолу, вода отгоре, отстрани, отвред!

И мълнии. Мълнии подир мълнии.

Докога щеше да продължи това?

И какво щеше да прави, след като стихията утихнеше?

Тогава чак се сети. А уж то беше най-важното.

Цикадите!

Кафезът с цикадите! И Намури, който трябваше да ги освободи.

Дали бе успял да ги пусне, или те бяха потънали, отвлечени с кафеза от водата?

Какво бе станало с Намури?

Какво бе станало и с бандитите?

БЛАГОДЕТЕЛЯТ

Доктор Жан Суфло съвсем не беше доволен. Нещо все го измъчваше, някаква непонятна тревога, особено предчувствие, в каквито като учен не вярваше.

И не само днес. От дълго време насам. Нищо не му доставяше удоволствие. Нито разкошният живот, нито непрекъснатите успехи.

Всъщност животът му вече като че ли представляваше низ само от успехи. Отделните несполуки, които се появяваха ту тук, ту там, не го засягаха, все едно леки убождания с топлийки.

Затова посрещаше с пълно безразличие всяко съобщение за нова победа над полицията или над конкуренцията, за нови милиони в чековата си сметка по всички банки на света.

Както омръзва равният летеж в самолета. Знаеш, че си профучал над безброй градове и села, че си преминал незабелязано множество граници, че зад теб са останали хиляди километри, но ти не ги забелязваш. Усещаш само скуката от изминалото време, която не могат да отвеят никакви кинопрожекции, изискани ястия и усмивки на стюардеси.

Така отлиташе и животът му — един монотонен, убийствено досаден триумфален полет.

Не му доставяха удоволствие нито новите методи, които създаваше за постигане на най-печелещите си операции, нито смешните положения, в които поставяше измамената полиция.

Днес тук — подлуди я. Утре на другия край на света — ново подлудяване.

Все нови и нови комбинации, страстно моделирани на компютъра и прецизно изпълнявани от организацията му.

Но така си е — дори най-сложните математически задачи омръзват.

Нищо, че неговите решения носеха милиони.

Бяха все математически решения.

И тази болест, „чумата на хлорофила“, както я величаеха вестникарите. Отначало изпълваща душата му с гордост, с необладано съзнание за своето величие.

А сега?