Читаем Парола „Херострат“ полностью

Шофьорът натисна педала за газ. Автомобилът сякаш подскочи, втурна се бясно напред. С риск да се блъсне във всяка кола, която не му отстъпваше предимство.

Гонитбата продължи, може би, няколко минути, но на Георг те се сториха безкрайни.

Моторът на бандитите се оказа по-мощен. Изпревари.

Излязоха извън града и се отклониха в някакъв страничен път.

После спряха на една неширока поляна, сред която стоеше готов за излитане хеликоптер с вече засилващи оборотите витла.

Похитителите му го изтикаха от колата и го вмъкнаха насила в самолета, все така с насочени пистолети.

Пропелерът зафуча, зави оглушително.

Когато полицейският автомобил достигна до тях, машината вече се бе вдигнала във въздуха и се бе устремила на юг, към гористите хълмове.

А то хълмове ли бяха, или разлюляно зелено море с гигантски, безредно нагънати вълни, каквито наподобяваха хаотично редуващите се долини и хълмове. Вълна подир вълна, надигащи се все по-нагоре, за да достигнат изникналите пред тях скалисти върхове, над които провлечените отгоре им мъгли приличаха на разбиваща се кипнала бяла пяна. А зад тях, около оплетените хребети, подобни на циклопски гребени от сапфир, рубин и аметист, се виеха подобните на изтърбушени памучни бали облачни кълба.

Сред бухналата зеленина, всъщност неописуема мозайка, преливаща във всички цветове на дъгата: зелено, жълто, виолетово, червено, се появяваха като странни острови, хлътнали надолу, обратно на здравия разум, папуаски селца сред малките им обработваеми полета.

Все подобни една на друга — в средата мъжкият дом, а отстрани — женските колиби, от чиито палмови покриви се издигаха тънки струйки дим, наподобили ги на миниатюрни димящи вулканчета.

Едва сега Крумов успя да заговори с мнимия полицай:

— Какво става?

Лейтенант Вернер отвърна доколкото можеше тихо при воя на витлото:

— Бъдете спокоен! Нищо лошо няма да ви се случи!

— Но какво искате от мен?

— Не съм упълномощен да ви дам обяснение. Казано ми е само да ви отведа невредим.

— Къде?

— Ще видите. При удобства, на каквито, вярвам, не сте свикнали.

Крумов извиси глас:

— Аз не искам удобства. Искам си откритието! Десет години труд!

Не получи отговор. Пилотът се обърна и посочи назад:

— Алфонсо, преследват ни!

Значи, това беше истинското му име — Алфонсо? Крумов трябваше да го запомни! Можеше да му потрябва някога.

Изви и той глава. И видя как друг хеликоптер ги догонваше.

Щом като казваха, че ги преследва — значи, беше полицейски.

Пилотът наведе лоста. Пропелерът зарева още по-оглушително. И се втурна стремглаво напред, доближил земята, почти докосвайки върховете на горските великани.

Листатите клони се размятаха, брулени от струята на витлото, подобно на разпенената диря след отминал скутер.

Разхвърчаха се подплашени гълъби, папагали, райски птици, летящи кучета, пеперуди, едри цикади, тромави бръмбари.

Пилотът пак се обърна:

— По радиото ми заповядват да ги последвам.

— Нека си заповядват! — извика Алфонсо.

Само след минута край кабината просветна светлата диря на сигналната ракета.

Това беше последното предупреждение. Алфонсо изкрещя на съучастника си, който стоеше до отворения люк:

— Стреляй!

Бандитът се наведе навън и изпразни пълнителя на автомата си към преследвачите. Не улучи.

— Негодник! — изруга го главатарят. — Дай на мен!

И се приготви да заеме неговото място със своя автомат.

Не успя.

Насреща им неочаквано се вдигна, сякаш избухна, цял облак от едри скакалци. Машината се вряза в тях. Витлото зарева още по-оглушително от плътната им маса, която го облепи.

Размазана каша се свлече надолу, по стъклата. Ослепи и пътниците, и пилота.

Алфонсо се наведе съвсем извън люка. Оръжието му затрака. Всъщност звукът не се чу. Заискриха само огънчетата, които излитаха от дулото.

В следния миг стана нещо.

Никой не разбра какво.

Само зърнаха през люка как се разхвърчаха като трески някакви отломъци.

Пилотът изкрещя:

— Строшиха пропелера!

Изгубила подемната си сила, машината пропадна надолу.

Зелената бездна се надигаше заплашително.

Корпусът се гмурна в нея, като се блъскаше в препречените клони и лиани, а опашното му витло смилаше като силажорезачка гъстата шума.

Трясък, вой, човешки писъци.

От клон на клон машината се свличаше надолу, премяташе се, смачкана още горе, с изпотрошени прозорци и разкъсана обшивка.

Висока беше гората. А земята — далече долу.

Ето, преметна се на гръб. И Георг Крумов излетя от люка подир Алфонсо, малко преди хеликоптерът да се блъсне в подобния на кула евкалиптов ствол.

ЗЛОВЕЩА ЗАПЛАХА

Доктор Жан Суфло не хвърляше думите си на вятъра. Казал бе на Георг Крумов, че ще му отнеме изобретението. И му го отне.

Той беше подготвил малко преди това целия план за действие. И за преобличането на хората му в полицейски униформи, и за начина, по който ще проникнат в лабораторията и по който ще получат без съпротива ключа на криостатната каса.

Наложило му се бе да избърза, понеже Крумов също бе избързал с обаждането си на инспектор Колуел.

А бе разбрал това от Ким Сен Ву, който бе подслушал този разговор. И начаса се бе обадил по другия телефон където трябва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века