Читаем Парола „Херострат“ полностью

Той внуши на сина си уважение към чернокъдравия народ на острова. Наричаше ги „черните ангели“.

По-късно разбра, че така ги наричали и други спасени от тях летци.

Не прокопса бащата, не прокопса и синът.

Почти двадесет години бе чакал да покаже на какво е способен. С неугасимата си мечта, а всъщност, може би идея фикс на обикновен маниак да направи нещо велико. Може би, най-великото, което би се удало на обикновен смъртен — да коригира едно несъвършенство на природата, да получи от нея повече, отколкото тя е свикнала да дава.

Единственият му шанс в живота беше срещата с доктор Жан Суфло. Сякаш Провидението му го бе изпратило.

Като в приказките за Добрия вълшебник…

Той се сепна. Ким Сен бе излязъл от залата безшумно, деликатен както винаги.

Георг Крумов не успя да овладее раздразнението си. Пусна му мухата и го заряза…

„Един ген — един фермент.“

Ген, който бива изхвърлян от трансплантирания ген. Нещо като „антагонисти“. Гени-антагонисти! А защо не?

Само че кой беше антагонист?

За образуването на хлорофила взимат участие много ферменти.

Кой от тях?

Можеше да започне от най-важния. Този, който свързва магнезиевия атом, стожера на хлорофилната молекула, с порфириновите съставки. Аналогично на железния атом в хемоглобина на кръвта.

Тази идея заслужаваше да се провери въпреки изключителната й сложност. Трябваше! Длъжен беше и пред собствената си съвест, и пред великодушието на доктор Суфло.

И после — да обезвреди антагонизма между двата гена.

Длъжен беше…

Внезапно в стаята влетя Ким Сен Ву. Наистина влетя. Георг друг път не го бе виждал така разстроен.

— Инспектор Колуел — почти пошепна той. — От полицията!

Георг вдигна рамене.

— Да заповяда!

Сякаш чакал само това съгласие, на вратата се почука и вътре влезе самият инспектор.

— Няма нужда да ви се представям. Помощникът ви вече ви осведоми.

Георг Крумов го покани да седне на стола срещу бюрото му.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Инспекторът разпери ръце:

— Длъжен съм да ви задам няколко въпроса. Естествено, неприятни.

— Моля ви!

След кратко премисляне Колуел опита да придаде на гласа си най-доброжелателния тон:

— Кога за последен път се срещнахте с доктор Суфло? — И подчерта: — Разбира се, ако не е дискретно.

— Моля ви! — усмихна се Георг. — Това го знаят всички. Доктор Суфло е мой спонсор. Той финансира изследванията ми. Длъжен съм от време на време да му се отчитам.

— Значи?

— Бях при него вчера.

— А какво говорихте?

— Какво ли? — отново се усмихна запитаният. — Естествено, за моите експерименти. — И добави някак, стори му се, дори гузно: — Длъжен бях да го уведомя за неуспеха си.

— Какъв неуспех?

— Не искам да ви губя времето с моите тясно специални проблеми. Научната задача, която финансира доктор Суфло, е пред провал. И той трябваше да го знае. Да си направи сметка дали заслужава да хвърля парите си на вятъра.

Личеше си, инспекторът не беше особено доволен от отговора.

— Само на тази тема ли говорихте?

— Естествено! Ние нямаме други общи интереси. Доктор Суфло е обаятелен светски човек, път аз…

— Какво?

— Един съвсем невзрачен лабораторен плъх.

Така го нарече момичето, за което не можа да се ожени.

Инспектор Колуел замълча малко. Сетне заговори бавно, като не сваляше очи от учения:

— Слушайте, мистър Крумов! Държа толкова на този разговор с вас, понеже сте човекът, който последен е видял доктор Суфло жив.

Георг Крумов се сепна:

— Какво искате да кажете?

— Нещо неприятно! — сви устни инспекторът. — Веднага след вашето излизане той се е самоотровил с цианкалий.

— Не! — задъха се Крумов. — Това не може да бъде!

— Уви, така е! Той издъхна в ръцете ми. Тъкмо го бях арестувал.

Това вече надхвърляше всяка граница.

— Арестували сте го! Него? Защо?

Инспекторът почука с пръсти по бюрото:

— За какво биват арестувани хората? За престъпления.

— Престъпления!… Този изискан, благороден човек. Този… истински джентълмен.

— Уви, мистър! Понякога сред джентълмените има повече престъпници, отколкото сред дрипльовците под мостовете.

Георг все не можеше да приеме това:

— Но в какво го обвинявате? Един преуспяващ бизнесмен…

Колуел продължи да барабани с пръсти:

— Наследената от чичото мина е била само прикритие. Да отклони вниманието от истинския му бизнес. Престъпният му бизнес!

Георг наистина беше объркан съвсем:

— И все пак… Не мога да повярвам…

— Че и ние отначало не вярвахме. Но доказателствата се оказаха необорими. И трябваше да го арестувам. Но той ме превари. Отрови се.

— Че толкова сериозни ли са били престъпленията му?

— Може би, повече от това, за което сме уведомени.

Въпреки всичко, което бе чул, ученият все не можеше да го повярва:

— Но в какво впрочем го обвинявате? Него?

Гласът на инспектора доби нова метална нотка:

— Имайте предвид, че всеки, който е бил във връзка с покойника, е под подозрение. Затова ще ви съобщя някои факти, за да сте наясно в каква каша сте забъркан.

— Слушам!

— Малко късно се сетихме да го проучим по-основно. Той идва от Хаити. А сведенията оттам са двусмислени. Дори се споменава за някаква връзка с наркотрафика.

— И таз добра!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века