Читаем Парола „Херострат“ полностью

Не, не му се бе сторило. Беше истински питон. Нашарен така, че да не се забележи, ако е неподвижен, сред шарената сянка, в която се бе разположил.

Беше огромен.

За човека не е опасен. Най-едрата му плячка са дървесните кенгура.

И все пак…

Надвисналата отгоре му змийска глава с трепкащо езиче вдъхваше в сърцето му ако не страх, то най-малкото вродената у всички примати погнуса от влечугите.

И той извика:

— Питон!

Увайзо вдигна глава. И без да се колебае, замахна с мачета си. Змийската глава, отсечена с един замах, цопна във водата. Тялото се замята конвулсивно, докато се изхлузи от клоните. Събудиха се всички. И скоро извлякоха обезглавеното тяло, което още продължаваше да потрепва, та го проснаха по дъното на второто кану.

— Хубав кай-кай! — цъкна с език Увайзо. И начаса заспа.

Тръгнаха на път, когато пак се стъмни.

Гребаха още една нощ.

Отново съмна. Но този път не спряха. Провирайки се под надвисналите зелени преспи в крайбрежието, лавирайки през тръстиките и въздушните корени, чак към обяд, в най-горещото, спряха на една плитчина. Скочиха във водата, вдигнаха на рамене лодките си и навлязоха в добре поддържана пътека, почти тунел в зеленината.

На Намури развързаха само краката, та да ходи сам. И то по средата, между двете лодки.

Мина дълго време, докато най-сетне между стъблата на проточените нагоре дървесни корони се провидя селото, разположено на малка поляна.

Преминаха по пътеката между градините, в които жените с дървени мотики прекопаваха земята. Най-отвън бяха саговите палми с високи кичести корони от големи перести листа. Под тях — бананите, а съвсем близо до колибите — стелещите се ластари на бататите, едрите листа с дълги дръжки на тарото и длановидните на маниоката.

Щом зърнаха задалата се върволица, всички захвърлиха сечивата си и с радостна глъчка се втурнаха насреща.

Викове, крясъци, детски плач — олелия.

Най-много се трупаха около Намури. Посягаха да го докоснат с ръце, бърбореха му нещо. Но какво ли?

И така, в тълпа навлязоха в селото.

Истинско село на някогашни канибали В средата висока постройка с достигащ до земята тръстиков покрив. Това е мъжкият дом, където е забранен достъпът на жените и момчетата, преди да са минали обряда за посвещаване в мъж. А отстрани — малките конични колиби на съпругите, от чиито върхове се източваше димът от огнищата.

Навсякъде сновяха мършави кучета, грухтяха свине, кълвяха нещо по земята кокошки.

Пред входа на мъжкия дом с вдигнат висок праг, та да не влизат животните и децата, стоеше магьосникът.

Само той можеше да стои в тъй високомерна поза.

Сух, мършав, накичен с човешки череп като с корона и с промушени през ушните му дупки изсушени змии, той беше прострял напред ръце и мълвеше през изпилените си зъби полугласни заклинания.

Увайзо изправи докарания пленник пред него.

И преведе на пиджин-инглиш въпроса му.

— Войн ли си?

— Бях. Сега не съм.

— Какво си сега?

— Шофьор.

Това занятие безсъмнено не беше известно на питащия, но той не даде да се разбере това.

Разглежда го дълго, от горе до долу и от долу до горе. После посочи с пръст.

Увайзо отведе Намури до една самотна колиба срещу мъжкия дом, явно току-що изплетена. Въведе го вътре и там развърза въжетата му.

— Ще стоиш тук! — рече той.

Намури отново зададе същия въпрос:

— Докога? И защо съм ви?

Без да отвърне, Увайзо излезе навън.

А Намури остана сам. Няма що, сви рамене и се отпусна върху рогозката на пода.

Изглежда, празникът, за който го тъкмяха, не беше дошъл. И дотогава щяха да го угояват. Друго обяснение нямаше.

Никой не можеше да му помогне.

Той вече беше безродник, духовете на прадедите бяха вдигнали ръце от него. А християнският бог, за който толкова му бяха говорили мисионерите, навярно не се грижеше особено за черните.

СМАЙВАЩАТА ВЕСТ

Лабораторията му беше снабдена с най-съвършена апаратура. Текущата му сметка в банката нямаше ограничения. При това назначените петима лаборанти бяха безупречни. Отлично подготвени и безукорно изпълнителни.

В никакъв случай не можеше да повярва, че някой от тях е допуснал каквато и да е грешка.

Оставаше отчайващият извод — несполуката се дължеше единствено на неговата некадърност.

На неговата неподготвеност и липса на въображение, на неспособността за логични предложения и заключения.

Мозъкът му сякаш вреше. Или по-право се въртеше на празни обороти като електронно-изчислителна машина, на която е поставена ирационална задача.

Беше работил паралелно — едновременно с трансплантирането на азотфиксиращия ген бе провеждал строго селекция за усилване на вирулентността на нужния му рекомбинантен вируид. Нали на това разчиташе — да постигне универсален преносител, способен да предизвика заразяването на всеки вид зелено растение. Или както го бе нарекъл за себе си — способен да предизвика взривоподобна панфития, проникване на вируида във всеки представител на земната флора, подобно на употребяваното в медицината название пандемия за хората или панзоотия за животните.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века