Парола „Херострат“

И все покрай брега, и все по най-зашумените речни меандри, и по невидимите както откъм реката, така и от въздуха, заблатени ръкави.

Намури знаеше защо. Бояха се да не ги догонят с хеликоптер. Това поне бяха научили — че белите не прощават за нарушените им закони.

Освен това лодките и моторниците предпочитаха да се движат по-навътре в реката, за да се предпазят от някоя неочаквана плитчина, откъдето биха се измъкнали трудно.

А в тези лодки и моторници можеше да има и бели полицаи или пък други папуаси, които също не биха отминали с безразличие натъкмените с бойна украса свои сънародници.

Неусетно взе да се смрачава.

Ярката зеленина на гората помътня. Речната повърхност взе да почервенява, отразила огъня на настъпващия заник.

Скоро след това, както става по тези места, мракът затисна света.

Но гребците не спряха. Само се насочиха към талвега, и те поради същата причина — да не заседнат някъде или да се нанижат върху някой потънал дънер.

При това реката вече беше опустяла. Всички предпочитат да не рискуват излишно с такова трудно нощно плаване.

Редовната дъждовна буря ги пресрещна с малко закъснение. Пороят се изля от черното небе, сякаш някой горе, от облаците, плисна към земята гигантско ведро.

Това не смути лодкарите. Шибани като с камшици от плющящите струи, те продължиха със същото усърдие да размахват веслата. И само от време на време някой посягаше с черпак от кокосова черупка да изгребе събиращата се вода, където, залят от нея, без да му обръщат внимание, лежеше Намури.

И като че ли по-добре. Водата разхлаждаше претопленото от дневната жар тяло и врящия от зловещи въпроси и прикриван под каменния израз на лицето ужас.

Но кашлицата му се усили. И трябваше да го подпрат седнал, та да не се задави.

Както връхлетя, дъждът тъй бързо отмина. Небето се изчисти. Като залепени по него светулки поникнаха звездите. Подаде се луната и просна върху набръчканата водна повърхност сребристата си мрежа. Прикрили се за малко от дъжда, москитите отново налетяха. Ала сега вече не само върху Намури, ами и върху враговете му (нямаше съмнение, че са такива), чиято глинена защита бе успяла да се измие.

Те вече си приказваха, но пленникът не разбираше езика им. Почти всяко папуаско племе има свой различен език. Толкова отчуждени бяха едни от други вследствие на непрекъснатите вековни вражди и отмъщения за отмъщения, засилвали се непрекъснато до идването на белите, които опитваха да ги ограничат, но за съжаление не винаги успешно.

Най-сетне изгревът наближи. Това си пролича от положението на луната, която се плъзна като златна пирога по горските върхари.

И изтокът просветна. Не бе зазоряване, а наводнение от светлина. Слънцето като че ли подскочи над хоризонта. И със самата си поява плисна върху гората и реката цялата си жар.

По повърхността полазиха разчепкани повлекла от поруменялата мъгла.

Лодките тозчас свърнаха към брега, навлязоха в едно съвсем закътано, невидимо нито отгоре, нито откъм реката заливче. Навряха се в най-гъстото сплитане на омотаните кокилести корени, прикриха се зад увисналата зелена завеса от виещи се растения.

Чак тогава, донейде поуспокоени, извадиха донесените в тръстиковите си кошници сагови питки и печени грудки от таро.

Бяха издържали целия предишен ден и нощта, без да сложат ни залък в уста. Жаждата си бяха утолили, облизвайки стичащия се по лицата и брадите им дъжд.

Чак тогава единият от тях, явно ръководител на похода, се обърна към легналия в краката му пленник:

— Кай-кай?

Намури изведнъж се оживи. На странния диалект по тези места, наричан пиджин-инглиш, това означаваше „Ядене? Искаш ли ядене?“

Значи, имаше с кого да размени някоя дума.

Но отказа с поклащане на глава. Съвсем не му беше сега до ядене. Нима искаха да го угоят по-добре за предстоящото пиршество?

— Ронг-ронг! — рече другият.

То значеше: „Лошо-лошо!“

Намури не искаше да яде, искаше да разбере каква участ му се готви.

— Защо ме отвлякохте? — запита той безпомощен, обезвреден.

Ръководителят не му отговори, а постави новия си въпрос:

— Как се казваш?

— Намури! — нямаше защо да крие името си.

— Аз съм Увайзо — изпъчи се водачът. — Силен воин, голям воин.

Намури пак запита:

— Какво искате от мен?

Увайзо отсече решително:

— Намури да мълчи! И да чака!

— Какво да чакам?

— Каквото реши магьосникът.

Пак млъкна.

Няма що, замълча и Намури. След като изяде полагащата му се част, Увайзо подметна:

— Намури силен, Намури безстрашен! — И поклати глава. — Това е добре!

Ала „добре“ съвсем не беше утешително за клетия пленник. Защото най-голяма чест за победителя канибал е да изяде сърцето на смел враг. От страхливците се гнусят.

След тези думи Увайзо се отпусна върху борда на кануто като другите, вече преварили го. И тозчас заспа.

Единствен, то се знае, не можа да заспи Намури. Не беше тъй изморен като тях. Пък и зловещото очакване пред онова, което му се готвеше, не му даваше нито минута покой.

Лежеше с отворени очи. Сами се отваряха. Нямаха намерение за сън.

Така видя някакво размърдване в плетеницата на лианите над главата си. Или така му се стори?