Читаем Парола „Херострат“ полностью

Даваше съвети на Георг Крумов да прояви повече самонадеяност. А дали доктор Жан Суфло не бе хипотрофирал у себе си това иначе тъй нужно в нормално съотношение качество?

Но каквото и да бъдеше, сега той трябваше да действа!

Да действа незабавно!

Вдигна слушалката на началника на охрана си.

— Цялата вила е обградена с полиция! — израпортува онзи.

Суфло нареди:

— Да не се пуска никой! — И веднага вдигна третия телефон: — Изкарайте хеликоптера от хангара!

— Слушам! — отвърна механикът.

Суфло не държеше у дома си никакви изобличителни документи и вещи. Не се боеше от обиск. Нямаше да намерят нищо. Обикновен дом на един добре печелещ човек.

Взе само една чанта с най-необходимите документи. И излезе навън.

Зад вилата, насред парка, вече стоеше мощната му машина. Пилотът беше на мястото си. Витлата бързо набираха скорост.

Суфло вече стъпваше на стълбичките до люка, когато откъм улицата прогърмя глас от мегафон:

— Доктор Суфло, не правете глупости! Държим под прицел и вас, и машината ви.

Той стъпи обратно на земята. Нямаше смисъл. Съвсем не искаше да рискува главата си. А и беше сигурен, че онези оттатък не си поплюват.

Наградата за главата на организацията му възлизаше на милион долара. За този милион всеки полицай щеше да му види сметката с обяснението: „Опит за бягство!“ Не за първи път така се предпазваха от някои неочаквани неуспехи в опитите за арестуване.

Акцията беше отлично подготвена. Клопката заработваше безупречно.

Добре си вършеха работата онези отсреща.

Безсъмнено, разполагаха с достатъчно информация както за него, така и за устройството на вилата и за възможностите, които би използвал при опит за бягство.

Може би, това беше грешката му — че нагази в територията на Червенокосия. Не го знаеше кой е, знаеше само, че това е прякорът на шефа на конкурентната организация. Без да се виждат, по неведомите канали на свръзка, с които си служат такива организации, се бяха споразумели относно територията, върху която всеки от тях може безнаказано да провежда бизнеса си.

Подценил го бе и него. Сега трябваше да плаща!

Мегафонът отново прогърмя.

— Доктор Суфло, предайте се! Не ни принуждавайте да прибягваме до сила!

Без да отговори, сякаш не го бе чул, той влезе отново във вилата. Прекоси набързо големия хол и почти влетя в спалнята си.

Нямаше друг избор! Оставаше само това!

Отвори желязната каса, откъдето измъкна едно шишенце с тъмна течност и малка пластмасова капсула.

Въздъхна тежко.

Нима и това?

Няма как, нищо друго не му оставаше!

Вдигна слушалката на радиотелефона.

— Дик О’Нийл! — рече той в микрофона. — Дик О’Нийл!

Отсреща се чу отговорът:

— Тук телефонният секретар на Дик О’Нийл! Записвам!

Доктор Суфло изрече бавно и ясно кратката фраза:

— Подгответе подходящо погребение! — И за по-голяма сигурност повтори! — Подгответе подходящо погребение!

Магнетофонната лента отсреща щеше да запише думите му и да ги предаде където трябва.

Безсъмнено, това бяха пароли. Кодирани сигнали. Да не би намиращите се наблизо полицейски пеленгатори да ги засекат.

Той изпи съдържанието на шишенцето, после го изплакна на мивката и го захвърли в кофата.

Натисна звънеца на камериера.

— Доведете господа полицаите при мен!

Смаян от тази заповед, камериерът излезе да я изпълни.

Само след минута вратата се отвори с трясък и вътре нахълтаха трима полицаи с насочени автомати.

„Също като в криминален филм!“ — помисли си с насмешка Жан Суфло.

— Никакви глупости! — изкрещя отново инспекторът. — При първия опит за съпротива, ще…

Доктор Суфло се остави послушно да му надянат белезниците.

Вече почваше да усеща действието на отровата. Силни режещи болки сгърчиха корема му, пригади му се, дробовете му сякаш вдъхнаха не въздух, а огнен пламък. Закашля се, задави се.

Но все пак успя да намери сили.

— Няма смисъл! — простена той. — Вече няма никакъв смисъл!

Полицаите го гледаха недоумяващи.

— Вижте това!

И посочи кутийката върху масичката си.

Инспекторът се наведе. Очите му се закръглиха.

— Но… Но…

На отворената капачка, под която проблясваха няколко безцветни кристалчета, бе прочел само една думичка: „Цианкалий“. И мирис на бадеми.

— Нима…

Не довърши. Опита да подкрепи арестанта. Но не успя навреме.

Нозете на доктор Жан Суфло се прегънаха, тялото му омекна и той се свлече на земята.

ПОХИЩЕНИЕТО

Намури държеше уверено волана на камиона, с който извозваше до пристанището готовите за експедиране връзки банани.

Пътят се виеше между ширналите се от двете му страни кокосови и бананови насаждения, сред които работниците вършеха апатично като мравки своята работа: сечаха банановите кичури, маркираха ги, опаковаха ги. По кокосовите палми като маймуни се катереха берачите и брулеха тежките, големи колкото човешки глави орехи. А долу други бързаха да ги разсекат, за да остържат ценното им съдържание — копрата.

От време на време вляво се мярваше морето, а вдясно по надигащите се склонове пропълзяваха правоъгълниците от памук и тютюн, над които, опрели в джунглата, се ширеха плантациите с какао и кафе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века