Парола „Херострат“

Но на врата му, скрита досега от ризата, висеше огърлицата от нанизани на кокосова връв дървени клечки. От нея само не се бе отказал защото тя все още му говореше за миналото. И за общественото положение, което бе заемал. Колкото са пръчките на огърлицата, толкова свине притежава стопанинът й. А там, горе, където не достига магията на белите, все още броят на притежаваните прасета представлява истинско богатство.

Готвеше се да влезе във водата, когато го захвана отново кашлицата. Уж вече беше преминала, а то. Цяла седмица го тресе, боля го глава, тялото му сякаш се печеше на огън. И мина. Но остана кашлицата.

Тя също щеше да мине, както мина на другите работници. Но нали сега му попречи. Уплаши го — да не се задави във водата.

От грохота на вълните не чу приближаването на похитителите. Когато ги усети, те вече се бяха нахвърлили отгоре му.

Той беше папуас. Боят беше в кръвта му. Освен това мускулите му бяха заякнали още повече от тежката работа като наемник, за разлика от съплеменниците му, които по цял ден се излежаваха, докато жените вършеха цялата полска работа. И ставаха само за да идат на лов или да пресрещнат със заплашителни крясъци преминаващите групи от други племена.

Развъртя се с юмруци (беше усвоил и това умение), стресна донякъде нападателите и вече се прехвърляше в кабинката, когато някой се метна на гърба му и го свлече на земята.

Струпаха се отгоре му и останалите, затиснаха устата му да не вика, омотаха го целия с въжета, все едно пашкул.

После го хванаха за краката и рамената и тичешком навлязоха в гъсталака покрай вливащата се в морето река.

Изглежда, добре си бяха направили плана. Ако не бяха изсекли предварително пролука с мачетите, трудно биха могли да си пробият път през иначе непроходимата стена от нискостъблени палми, дървовидни папрати, твърди като желязо пандануси, всички омотани в дяволската плетеница на бодливи и парливи лиани.

Не просека, а тунел, извъртян в рехава зелена скала, набучена с безброй шипове и иглички. Но като че ли повече пареха сипещите се като дъжд кърлежи и дървесни пиявици, които тозчас се залепваха за кожата и почваха да смучат кръв.

Обаче не това беше най-страшното. То въобще не заслужаваше внимание сега. По-важното, по-заплашителното беше другото.

Какви бяха тези хора? Защо го отвлякоха? Какво щяха да правят с него?

Той знаеше — особено тук, за жителите на вътрешността, всеки човек от друго племе е враг. А врагът може да очаква само една участ.

При тази оскъдица на месна храна в целия остров, където нямаше много дивеч и най-едрите животни бяха домашните свине, единствен човекът представляваше най-предпочитаният обект за лов.

Допреди време. Преди белите да забранят това с най-строги наказания. И преди да им докарат и други добичета: крави, овце, кози.

Смятаха, че людоедството вече е изкоренено.

Но дали навсякъде? И напълно?

Намури често бе слушал, че понякога някъде нарушават тази забрана. Магьосниците са затова, да подсещат простосмъртните за предишните им обичаи. А предишните обичаи изискваха човешка жертва за избавяне от всяка надвиснала над рода заплаха.

Духовете на прадедите понякога се пресищат от свинските жертвоприношения, прияжда им се човешко месо. Това, на което са свикнали в предишния си живот.

Дали и него не бяха предназначили да засити глада на нечии прадеди през червата на потомците им?

Групата достигна реката, по чийто бряг бяха привързани към кокилестите корени на панданусите две лодки еднодръвки. И двете с изрязани от дърво на носовете им озъбени крокодилски муцуни. Да всяват страх у враговете.

После носачите му го метнаха в едната лодка. Всички заеха местата си, грабнаха веслата. И загребаха припряно срещу течението. Личеше си, че бързат да избягат надалеч, ако някой реши да ги преследва.

Намури лежеше безпомощен между краката им и разглеждаше похитителите си. Всъщност какво имаше да ги разглежда? Папуаси, като всички други планинци. Само с различни шарки от глина и сажди по лицата и телата, с различни пръчки и пера в носовете, в ушите и в косите. Почти голи, както впрочем допреди две години беше и Намури, само с по една набедрена превръзка от разнищена кора. С опрени до телата лъкове и стрели.

Явно и оръжията, и шарките издаваха, че са тръгнали на боен поход.

А това съвсем не беше утешително. След бой се носи човешко месо за пиршество по случай победата. Плаваха почти до брега, под гигантската застрашителна стряха на нависналите над водата листни корони, понякога засядайки, заплитайки се в кокилестите корени на панданусите и в щръкналите като шипове над повърхността дихателни корени на мангрите.

При наближаването им се разхвърчаваха подплашени водни птици и доскоро висящите с главите надолу огромни летящи кучета. Скрити в шумата, изпърхваха гълъби, разкрещяваха се папагали. Във водата се хлъзваха иначе незабележими, подобни на омоталите всички клони и стъбла лиани, водни змии. Зацамбуркваха, все едно запокитени с шепи камъни, разноцветни жаби.

А похитителите не им обръщаха внимание. Гребяха със същата настойчивост, сякаш не усещаха умора.