Пасажер 23

Сълзи замъглиха очите на Юлия и със сигурност не бе заради вятъра.

Твърде късно е!

Тя усети вибрациите, които в момента бяха многократно по-силни, отколкото при качването им на кораба. Погледна надолу към махащите хора на пристана. Погледът ѝ напразно търсеше подвижния мост, по който се бяха качили на борда. От високоговорителите на палубата ехтеше музика — инструментал като от холивудски филм. И докато круизният кораб бавно се отдалечаваше от пристана, вещаещият прокоба глас на Том се смеси с шума на водата, със звуците на музиката и с дълбокото бучене на сирената, която прозвуча още шест пъти, докато най-после заглъхна. Така както и надеждата на Юлия за една безпроблемна почивка с дъщеря ѝ, за която в момента нямаше никаква представа къде точно се намира на този огромен кораб.

Глава 7

Мартин стоеше на верандата на Герлинде Добковиц и почти не осъзнаваше, че разстоянието между кораба и кея постепенно се увеличаваше. Султанът се бе отдалечил на около стотина метра от пристанището и се завъртя странично. Един грамаден товароподемен кран изчезна бавно от погледа му. Огромен брой моторни лодки придружаваха кораба. Музиката от горната палуба, фойерверките за изпращането, виенето на сирената — всичко това бе извън способността му да възприема.

Мислите му кръжаха единствено и само около непонятния за него факт, че държи в ръцете си любимата плюшена играчка на сина си. Тими бе нарекъл мечето Люк може би защото малко преди това бе гледал първия епизод на „Междузвездни войни“ и бе голям фен на Люк Скайуокър. А може би нямаше конкретна причина.

Не всичко в живота имаше смисъл. В един период Тими и Люк бяха неразделни. Тими го вземаше в леглото, в училище и дори в часовете по плуване, където след големи протести го бе прибрал в шкафчето си, след като го хванаха да се къпе с него. Малко преди да изчезне, интересът му към малкото пухкаво кълбо бе понамалял, ала не дотолкова, че Люк да няма място в багажа за круиза. Комисията, която разследваше трагедията, не отдаде голямо значение на факта, че Люк не бе намерен в каютата. Както и на обстоятелството, че един от куфарите на Надя липсваше. Те предположиха, че майката е натикала мечето в ръцете на изпадналото в безсъзнание дете, преди да го хвърли зад борда. Ала това бе толкова странно, колкото и липсата на прощално писмо.

Надя винаги го осведомяваше къде се намира. Когато се прибираше вкъщи, той все намираше някаква бележка или на кухненската маса, или на възглавницата си според това колко ще се бави — дали за кратко (обикновено на пазар), или за по-дълго (обикновено след някой скандал). И точно последното си пътуване да предприеме без една-единствена дума за сбогом?

По принцип жена му не беше от типа хора, склонни към самоубийство. Със сигурност това твърдяха всички роднини, които не можеха да приемат версията за самоубийство, но Надя действително бе пълната противоположност на човек, който е уморен от живота. Тя бе боец. Мартин усети това още в мига, в който се запознаха в спешния кабинет на клиника Вирхов, където той чакаше един колега, ранен при схватка с ножове. Надя бе седнала до него в чакалнята и съвсем откровено му разказа как приятелят ѝ я е пребил. От ревност. И то не заради друг мъж, а защото малкият му син от първия брак предпочитал сутрин да се гушка с нея, а не с баща си.

— Той обича детето си и никога няма да му посегне. За щастие, изля яда си върху мен — бе споделила на Мартин и когато той поиска да изрази съжалението си, тя се усмихна и махна с ръка. — Трябва да видите как изглежда копелето сега!

Още същата нощ тя се бе изнесла от жилището на бившия си приятел. Година по-късно те се ожениха. Дори и за ден тя не бе изпадала в депресия. Нямаше и най-малкия признак, че би могла да го напусне заради проблеми или пък да си стори нещо. Най-вече на Тими, малкия ѝ принц, когото обожаваше, обсипваше с целувки и намачкваше от прегръдки винаги, когато той ѝ позволяваше.

Мартин притисна мечето до лицето си и се опита да открие в миризмата на мухъл и плесен нещо, което да напомня за сина му. Напразно.

Шумът от отварянето на плъзгащата се врата го накара да се обърне.

— Ах, ето ви къде сте! — каза Герлинде Добковиц.

Преди малко го бе оставила в компанията на притеснено гледащия стюард с думите: „Отивам да си поизтъркам гърба“, и с пакетче кърпички в ръка се бе затътрила към банята. Сега, след като се бе върнала, Мартин най-сетне можеше да ѝ зададе най-важния от всички въпроси.

— Откъде го имате? — Той държеше Люк с двете си ръце, сякаш се страхуваше вятърът да не му го изтръгне и да го отвее обратно в пристанището.

— Намерих го — кратко отвърна Герлинде, като извади от джоба на анцуга си запалка и пакет цигари.

— Къде?

— В ръцете на едно малко момиченце. — Тя пъхна една цигара без филтър в устата си. — Елате. Ще ви я покажа.

Глава 8

Капитанската каюта, палуба 14А

— Да спра кораба? — Даниел Бонхьофер се освободи от прегръдката ѝ и гръмко се разсмя.

Юлия се чувстваше като идиотка и ѝ се искаше въобще да не бе идвала.