Пасажер 23

Мартин постави дистанционното до бирата си, повдигна рамене и каза:

— Как беше поговорката? Времето е стремето на истината. Помага ѝ да се изкачи нагоре, нали, Querky? Или предпочиташ да те наричам Елена?

Глава 75

Разнесе се приятен смях. Мартин можеше детайлно да си представи как ръката на корабната лекарка посяга към висулката с форма на дъбово листо на колието си.

Дъб — на латински quercus.

— Мисля, че времето предоставя на лошите възможността да се скрият на сигурно място.

Мартин поклати глава.

— Никъде не можеш да се скриеш от мен, Елена. Както виждаш, навсякъде ще те открия.

Корабната лекарка преглътна.

— О, моля те! Това изобщо не бе трудно, след като ти подсказах адреса си.

Мартин кимна. Бе грешка от нейна страна, че по коридорите на „Кухнята на ада“ му бе разказала за предишния си живот.

Три години съм живяла в Доминиканската република и в градската болница съм лекувала много повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичното отделение в Хамбург е виждал през целия си живот.

— Всеки, който веднъж вече е бил тук на почивка, знае колко слаб е митническият контрол. Особено ако слизаш от кораб. Допреди няколко години човек можеше да си осигури почти всичко тук с подкупи и ако, разбира се, познава точните хора. Най-малкото къща под чуждо име.

Климатикът промени посоката на въздушната струя. В момента тя духаше директно в лицето му.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб фокусническите ти номера — каза Мартин.

— Да, знам. Искаш да ме убиеш, защото затрих семейството ти.

— Точно така.

— Но дотам няма да се стигне, Мартин!

— В момента да, защото не те спипах тук. Но повярвай ми, ще те преследвам по цялото земно кълбо. Ще те открия и ще ти поискам сметка, дори това да е последното, което ще направя.

— Би било грешка.

— Едва ли. Анук сама ми каза, че ти си я отвлякла.

Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?

— Разгадах тайния ѝ език. Тя изписа името ти, когато я попитах за извършителя.

Мартин чу как Елена ръкопляска.

— Браво! Но грешиш относно важен момент. Не съм отвличала Анук. Тя тръгна доброволно с мен. Грижех се за нея.

— А междувременно си изтезавала и убила майка ѝ.

— Не, това бе Шала.

— Не говори глупости! Шала бе твоя жертва. Ти стоиш зад всички убийства, които си ѝ приписала.

Елена рязко изпусна въздух през устните си. Прозвуча като пръхтене на кон.

— За ченге под прикритие схващаш твърде бавно. Шала е всичко друго, но не и невинна.

— Не вярвам и на една твоя дума — възрази Мартин. — Текстовете в компютъра, разговорът с Наоми, скалъпила си всичко това.

— Отчасти да. Но написах само истината.

Студеният полъх от климатика се обърна отново към лицето му и Мартин потръпна. Стори му се, че чу някакво дращене отвън, пред главния вход. Или стъпки?

Мартин стана и грабна пистолета.

— Шала действително е била момче, което е било насилвано от майка си — продължи Елена. — Аз никога не съм била изнасилвана. Не съм безумна, заслепена жертва, която кара хората да страдат. Имам съвсем други интереси.

— Какви?

Мартин се приближи към вратата и погледна през шпионката. Нищо не се виждаше.

— Пари. Аз съм наемна убийца. Работното ми място са корабите. Никъде другаде не бих могла да убивам по-бързо и по-сигурно и по-лесно да се освобождавам от трупа. А и накрая дружеството ми помага да заличавам престъпленията. По-добре от това няма накъде. Работя на дванайсет различни морски гиганта. Понякога като служител, понякога като пасажер. В последно време бях по-често на Султанът, понеже действително се бях влюбила в Даниел. Но за съжаление, това отмина, както би могъл да се досетиш.

Мартин имаше чувството, че сетивата му си играят с него, сякаш все още приемаше ПЕП хапчетата. Устата му бе суха. Стори му се, че дращещите шумове сега идваха от задния вход, през който бе влязъл.

— По интернет ли намираш клиентите си? — попита той Елена, докато се приближаваше към градинската врата.

— Да — потвърди тя. Гласът ѝ стана по-тих, ала кристално ясен, все едно бе в съседното помещение. — Тук вече поизлъгах. Идеята за туристическото бюро бе моя, а не на Шала. Това е гениална система, макар сега да трябва да варирам, но досега поръчителите ми просто плащаха круиза за онези, от които искаха да се отърват, а оттам нататък на кораба аз поемах грижата за посоченото лице.

Мартин се учудваше на словоохотливостта ѝ. Усещаше, че иска да спечели време, но за какво? Какво кроеше?

— За Наоми Ламар ми плати дядото на Анук, който бе разбрал за жестокостите ѝ.

— И те ангажира за двумесечното изтезание? — подхвърли Мартин. Трябваше да говори по-високо, за да го разбира Елена, която явно не се притесняваше, че той бе изчезнал от полезрението ѝ.