Пазителят на монетния двор

— Само това ли? — повтори Нютон и се усмихна презрително. — Всички неща се появяват пред нас и се разбират чрез светлината. Ако страхът от мрака не беше измъчвал езичника, той нямаше да бъде заслепен от фалшиви богове като слънцето и луната и можеше да ни научи да почитаме нашия истински създател и благодетел, както са правили прадедите му преди Потопа. Дал съм много, за да разбера какво представлява светлината. Веднъж едва не пожертвах зрението на едното си око в експеримент да я проумея. Взех тъп кинжал, сложих го между очите си, натиснах и видях няколко бели, тъмни и цветни кръгове. Те бяха най-ясни, докато търках окото си с края на кинжала, но щом спирах, макар че все още притисках окото си, избледняваха и изчезваха. А започнех ли да движа кинжала или окото си, отново се появяваха. Светлината е всичко, драги мой. „И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“31 Както винаги трябва да правим и ние.

Госпожа Алън се върна и аз се зарадвах, защото не обичах много да ми изнасят лекции, дори хора като Нютон. Що за човек беше той, след като се бе изложил на риск да ослепее в стремежа си да разбере нещо? Изпихме халбите с ейл, които госпожа Алън ни донесе, и си тръгнахме. Тъй като бях разсъждавал върху случилото се по-рано през деня, попитах Нютон дали е възможно алхимичните символи да са предупреждение към онези, които заплашват синовете на тайното изкуство и техния окултен свят. Нютон ми даде изключително неясен отговор.

— Драги мой младежо, алхимиците търсят истината, а истината идва от Бога, както съм сигурен, че ще се съгласите. Следователно не мога да допусна, че извършителите на убийство са истински философи.

— Тогава може би са фалшиви философи? Струва ми се, че доктор Лав и граф Гаетано лесно могат да замислят подобно злодеяние. Онези, които са готови да изопачат идеалите на алхимията за собствените си цели, вероятно не биха се посвенили да извършат и убийство. Графът ви заплаши, нали?

— Празни заплахи. Пък и те заплашиха мен, а не клетия господин Кенеди.

— Но господин Кенеди не ги ли придружаваше, когато за пръв път ги видяхме пред моята къща? — настоях аз. — И според собствените им признания не идваха ли от Лъвската кула? Обстоятелствата говорят срещу тях, господарю. Вероятно Кенеди е имал с доктор Лав някаква лична работа, която им е дала повод за недоволство срещу него.

— Може би в думите ви има зрънце истина — съгласи се Нютон.

— Вероятно ако ги поканим да разкажат къде са били снощи, те може да разсеят подозренията.

— Мисля, че няма да са склонни да отговорят на въпросите ми.

Минахме по моста още веднъж и аз купих хляб и сирене, защото бях много гладен. Нютон не яде, тъй като беше поканен на обяд от колега, член на Кралското дружество. Това беше един от начините да се осведомява за научната дейност на дружеството, защото отказваше да ходи на сбирките, докато господин Хук е жив.

— По-добре елате с мен — рече Нютон. — Затова не яжте много. Приятелят ми предлага превъзходни ястия, но се опасявам, че ще трябва да му откажа, защото изпитвам известно неразположение. Вие ще ми помогнете да се реванширам за липсата си на учтивост.

— От моето присъствие ли се нуждаете или от апетита ми?

— И от двете.

Докато вървяхме към „Нюгейт“, Нютон се оплакваше от множеството строежи. Той отбеляза, че след като новият град се съедини със стария, няма да остане природа. Лондон бързо се превръщал в огромна метрополия за огромно съжаление на жителите му, които са принудени да търпят мръсотията и беззаконието там. Стана ми ясно, че Нютон не обича Лондон. Беше ми казал, че Кембридж му е омръзнал, но често ми се струваше, че копнее за тишината и спокойствието на университетския град.

В „Уит“ ни чакаше лоша новина. Фалшификаторът на златни гвинеи Джон Бернингам имаше силни стомашни болки и, изглежда, щеше да умре. Броят на затворниците, очакващи съдебен процес или изпълнение на наказанието, беше толкова голям, че съвсем не беше трудно да се разболееш и после да умреш, защото там не стъпваше лекар. Заболяването на Бернингам беше остро, мъчително и съпроводено с конвулсии и Нютон се усъмни, че е бил отровен. Надзирателят каза, че Бернингам е започнал да повръща скоро след посещението на съпругата му предишната вечер.

— Странно съвпадение — отбеляза Нютон, разглеждайки съдържанието на нощното гърне на Бернингам, сякаш доказателството можеше да бъде намерено там. — Може би тя го е отровила. Но мисля, че има бърз начин да проверим това.

— Как? — попитах аз, поглеждайки гърнето.

— Много лесно. Ако госпожа Бернингам е напуснала жилището си на Милк Стрийт, тогава ще бъда сигурен, че е виновна като Месалина32, и горкият нещастник е бил отровен.

— Не мога да повярвам, че дама би извършила подобно нещо — възразих аз.

— Тогава скоро ще разберем кой от нас познава по-добре жените — рече Нютон и тръгна към изхода.

— Но не можем ли да направим нещо за клетия Бернингам? — попитах аз, бавейки се до изцапаното му легло.