Пазителят на монетния двор

— Моля ви, поправете ме, ако греша, но след като едната ръка на господин Кенеди вече не е прикрепена за тялото, нищо не доказва, че ръцете му са били завързани.

— А защо устата му беше запушена? А камъкът? — настоя Нютон. — Обяснете ми присъствието им, ако обичате.

— Захапал е нещо, за да му помогне да издържи на болката, ако е знаел, че ще го оперира хирург. Виждал съм хора да смучат сачми от мускет, за да увеличат слюноотделянето си, когато няма питейна вода, за да изплакнат устата си, и дори човек сам да слага превръзка на очите си, преди да бъде разстрелян от наказателния взвод.

— Вратата на Лъвската кула беше заключена от външната страна — добави Нютон.

— Така твърди господин Уодсуърт — отвърна лорд Лукас.

— Моите уважения към вас, сър, но аз го познавам по-добре. Той е изключително разсеян и объркан човек, който може да забрави някъде дори главата си, да не говорим за ключ. Не за пръв път проявява нехайство към задълженията си. Уверявам ви, че ще бъде порицан.

— Намеквате, че господин Кенеди може да се е самоубил гневно попита Нютон. — При това по такъв ужасяващ начин? Това е нелепо, милорд.

— Не е самоубийство, сър — каза лорд Лукас, — но за всеки посетител на болницата за душевноболни „Света Мария Витлеемска“ е ясно, че страдащите от опасна лудост често избождат очите и изкормят червата си. Възможно е дори да се предложат за храна на лъв.

— Господин Кенеди не беше по-луд от вас или мен — възрази Нютон, — освен ако вие не сте започнали да проявявате симптоми на самозаблуда, милорд. И вие също, капитане, ако упорствате с вашите твърдения.

Лорд Лукас се изсмя подигравателно, но капитан Морне, който беше ирландец, се стъписа от укора.

— Не съм казал нищо, което да ме постави на едно ниво с човек от тази категория — заяви той.

— А сега, господа, ако ме извините, имам работа — рече лорд Лукас.

Нютон обаче вече се беше поклонил и излизаше от заседателната зала. Капитан Морне и аз тръгнахме след него.

— Искрено съжалявам, че обидих джентълмена — извини се Морне и кимна към господаря ми, който вървеше пред нас. — Мисля, че той е много умен човек.

— Доктор Нютон знае неща, каквито мисля, че не е възможно някой да знае — отвърнах аз.

— Имам заповеди и трябва да изпълня дълга си. Не съм независим, за да разсъждавам самостоятелно, господин Елис. Убеден съм, че разбирате какво искам да кажа. — Той се завъртя на пета и тръгна към параклиса.

Настигнах Нютон и му преразказах краткия ни разговор.

— Лорд Лукас непрекъснато ми пречи във всичко — рече господарят ми. — Би се съюзил дори с французите, ако реши, че съм техен противник.

— Защо ви мрази толкова много?

— Той мрази всеки, отговарящ за делата на Монетния двор на Негово величество. Както вече ви казах, сеченето на нови монети изгони гарнизона от Монетния двор, макар че не го направих аз. Но издадох на всички служители документ, който ги защитава от комисията за принудително вербуване на войници и от упражняването на волности върху тях. Това сигурно не се е понравило на лорд Лукас. Скоро обаче ще го направим за смях, Елис. Бъдете сигурен. Ще намерим начин да го накараме да изглежда като пълен глупак.

Преди обяда отидох в Кралския съд, за да разпитам за господин Дефо, който бе взел къщата на Главния майстор в Тауър. Тъй като той щеше да живее сред нас в Монетния двор, господарят ми искаше да знае що за човек е господин Дефо. Научих, че приятелят на господин Нийл от време на време пише памфлети под името Даниел де Фо или Даниел де Фу, и е загубил огромната сума седемнадесет хиляди фунта, за което, преди да го видя в съда, е бил в затвора за длъжници „Флийт“. Преди да се разори, той е бил член на гилдията на търговците на месо, на съдебния състав на Корнхил и инвеститор в няколко неуспешни делови начинания. В момента беше член на управителния съвет на националната лотария, ръководена от Нийл, но притежаваше тухларница в Тилбъри и работеше като счетоводител в данъчната комисията и събираше данъци за стъкла и бутилки, макар и не за прозорци. Дефо все още имаше много пари, защото не обслужваше главния си дълг, и аз се запитах как му е позволено да излезе от затвора за длъжници и да работи за Нийл.

Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме за обяд пред Йорк Билдинг близо до Странд, където живееше приятелят му от Кралското дружество господин Самуел Пийпс.

— Справили сте се добре — похвали ме Нютон. — Аз пък установих, че господин Дефо ме шпионира, защото съм убеден, че ме проследи дотук.

— Шпионин? — Огледах се инстинктивно, но не видях странния приятел на господин Нийл. — Сигурен ли сте, сър?

— Напълно. Забелязах го първо, когато слязох от каретата, за да оставя писмени показания на господин Тейлър в Темпъл. Той разговаряше с блудниците, които ходят там. После отидох в „Гърка“ и когато тръгвах за насам да се срещна с вас, го видях отново. Това не може да е случайно.

— Защо господин Нийл би искал да ви шпионира, господарю?

Нютон нетърпеливо поклати глава.