Пазителят на монетния двор

„Савой“ беше голяма градска постройка в южната част на Странд. Дворът се простираше до реката. По-голямата част беше превърната в болница за заболели и ранени моряци и войници и районът гъмжеше от мъже, наскоро завърнали се от войната във Фландрия. Някои бяха ужасяващо осакатени от картеч или избухнал заряд. Имаше и неколцина нещастници, останали без крайници или част от лицето.

Остатъкът от къщата беше дадена под наем на френска църква, „Кингс Принтинг Прес“, два затвора, няколко частни жилища и магазини. Там се помещаваше и книжарницата на Самуел Лаундс.

Той беше слаб човек с хлапашко лице и сервилни обноски. Веднага щом Нютон и аз влязохме вътре, господин Лаундс махна престилката си, сложи си перука и редингот и кършейки ръце, раболепно зачака доктора да заговори.

— Трябва ми книжар, а не таен съветник — измърмори Нютон.

— Доктор Нютон — възкликна господин Лаундс. — Каква огромна чест е, че посещавате магазина ми. Търсите ли нещо определено, сър?

— Търся информация за един ваш клиент от миналата година, господин Джордж Мейси, който работеше като мен в Монетния двор на Негово величество в Тауър.

— Да, спомням си господин Мейси. Като се замисля, наистина не съм го виждал почти от година. Как е той?

— Почина — безцеремонно отвърна Нютон.

— Съжалявам.

— Около смъртта на господин Мейси има някои обстоятелства, които говорят за жестоко убийство — обясни Нютон. — И тъй като това засяга работата на Монетния двор, смятаме за задължително да разговаряме с всички, които могат да хвърлят светлина върху навиците му. Наскоро разбрахме, че той е бил ваш клиент, господин Лаундс. Ето защо, ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете и ми кажете дали сте виждали други хора с него, имена, които господин Мейси може да е споменал пред вас, или дори книги, които си е купил.

Книжарят много се смути от новината за убийството на Мейси, но бързо се консултира със счетоводната си книга, съдържаща записки на сметките на клиентите му.

— Той беше приятен човек — каза господин Лаундс, прелиствайки дебелите страници. — Не беше образован като вас, докторе, но съвестен и ръководен от християнско чувство за дълг.

— Да, похвално — измънка Нютон.

Книжарят намери страницата, която търсеше.

— Ето, сър. Купил е няколко книги от дидактично естество, както виждате. И една, която много ме изненада, защото беше съвсем различна от другите. И скъпа. Много скъпа за средствата, с които той разполагаше.

Нютон проследи показалеца му върху счетоводната книга, видя записаните думи и сетне прочете на глас заглавието и автора.

— „Полиграфия“ на Тритемий. Знам, че латинският ви е добър, господин Елис. Но как сте с гръцкия?

— Полиграфия? Мисля, че означава „много писане“ — отвърнах аз. Гръцкият ми изобщо не беше добър.

— Точно така — съгласи се господин Лаундс, — макар че книгата е написана на латински.

— Но Мейси не знаеше латински — възрази Нютон. — Елементарният характер на латинския буквар, който е купил от господин Лаундс, доказва това. — Той млъкна и потупа с кокалестия си пръст по страницата на счетоводната книга. — Господин Мейси обясни ли защо иска книгата?

— Спомням си, че възнамеряваше да я подари на някого, но не мога да кажа на кого.

— Можете ли да ми намерите екземпляр на книгата, господин Лаундс?

— Едва след няколко седмици. Трябваше да изпратя поръчка до Германия за екземпляра на господин Мейси. Може да потърсите около „Сейнт Пол“. Латинското кафене наблизо често провежда търгове на редки и скъпи книги като тази, която търсите.

Нютон изсумтя невъодушевено от тази трудна и бавна перспектива.

— Мисля обаче, че знам къде може да видите екземпляр, защото съм поръчвал книгата.

Господин Лаундс прелисти страниците на счетоводната си книга, докато намери, каквото търсеше.

— Ето, докторе. Другият клиент е бил доктор Уолис. Поръчах същата книга. За него.

— Доктор Джон Уолис? — повтори Нютон. — Савилиянският50 професор по геометрия в Оксфордския университет?

— Да, сър. Мисля, че го казах и на господин Мейси. Той беше много заинтригуван от новината.

— Аз също — призна Нютон.

Рано сутринта се качихме на дилижанса за Оксфорд. Пътуването беше мъчително. На пътя имаше опасни локви, останали от скорошния проливен дъжд. Дилижансът се повреди, но наваксахме за изгубеното време и пристигнахме до целта си тринадесет часа след като напуснахме Лондон.

Нютон имаше много приятели в Оксфорд. Най-големият от тях беше Дейвид Грегъри, млад шотландец, втори Савилиянски професор, завеждащ катедрата по астрономия. След съвсем кратко предизвестие той ни заведе на вечеря в колежа „Мертън“, хубаво място, където бях учил и аз. Почувствах се особено, че отново бях там.