Пазителят на монетния двор

— Изкарвам си прехраната, това е всичко.

— Питам се защо не си изкарвате прехраната в някоя църква. Аз работя за „Сейнт Гейбриъл“ в Лондон.

— Не изпитвам влечение към църквата, а да изследвам нещата.

— Тогава съм на разположение на Монетния двор, макар че ако говорим за пари, мога да ви кажа, че в Оксфорд ги няма. — Уолис посочи обстановката около себе си. — И не мога да фалшифицирам нищо, освен тази показност на светско удобство. Единственият сребърен предмет тук е плочката на колежа и всички трезвомислещи хора в университета се страхуват от упадък. Голямата парична реформа се извършва лошо, сър.

— Не е по моя вина — възрази Нютон. — Но аз съм дошъл заради една книга, сър, а не заради недостига на пълноценни монети в Оксфорд.

— Имам много книги, докторе. Понякога ми се иска да имах по-малко книги и повече пари.

— Търся „Полиграфия“ от Тритемий. Бих искал да я видя.

— Изминали сте дълъг път, за да прочетете една древна книга. — Старецът стана от креслото си и взе красиво подвързана книга от библиотеката си. — Това е „Полиграфия“. Публикувана е през 1517 година. Имам оригинала, който пазя от петдесет години.

— Не сте ли поръчвали друг екземпляр от господин Лаундс в „Савой“?

— Кой ви каза това, сър?

— Господин Лаундс.

— Разкритието не ми харесва — намръщи се Уолис. — Книжарят трябва да пази тайната, която му е поверена, като лекаря. В какво би се превърнал един свят, където всеки знае какво чете другият? Книгите биха се превърнали в нещо като еликсири на шарлатани и всеки мошеник във вестниците ще хвали превъзходството на една над друга.

— Съжалявам за безпокойството, сър, но както вече споменах, работата е държавна.

— Държавна работа, а? — Уолис обърна книгата в ръцете си и с обич погали корицата. — Тогава ще ви кажа, докторе. Купих втори екземпляр на „Полиграфия“ за моя внук Уилям. Уча го на занаята с надеждата, че той ще тръгне по стъпките ми, защото от рано показва наклонност.

„За какво? — запитах се аз. — За писане?“ Нито Нютон, нито аз все още нямахме представа за какво се разказва в книгата на Тритемий.

— „Полиграфия“ е полезен буквар по темата, сър — продължи Уолис и даде книгата на Нютон, — макар че творбата едва ли ще задържи за дълго вниманието на човек като вас. „De Furtivis Literarum Notis“ на Порта е по-подходяща за вашия интелект. Може би и „Меркурий“ от Джон Уилкинс или „Бързият и таен пратеник“. Вероятно ще предпочетете да прочетете и „Cryptomenytices Patefacta“ от Джон Фалконър.

— Cryptomeneses — измърмори Нютон, докато Уолис взимаше други две книги от лавиците. — Разбира се. Тайни внушения. Едва сега го разбрах. — Той видя озадачеността ми и разпалено добави: — Криптография, господин Елис. Тайнопис.

— Какво казахте? — попита Уолис.

— Казах, че бих желал да я прочета.

Уолис кимна.

— Уилкинс ни учи само как да съставяме шифър, а не как да го разгадаваме. Единствено Фалконър е практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?

— Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.

— Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.

— Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани — отбеляза Нютон.

Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.

— Странно — каза той. — Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?

— Джордж Мейси.

— Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.

Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.