Пазителят на монетния двор

— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.

— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.

— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.

Нютон кимна.

— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.

Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.

— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.

— Може ли да видя писмото?

— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.

Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.

„tqbtqeqhhflzkriiigzeqsawnxrxdgxjpoxznpeeqjtg-

mqlnliugdxvcnfgdmysnroywpdonjbjmpardemg-

mqdnlnkf pztz j mkgj htnxqwxearowsualquwoj —

fuidgrhjsyzzvccteuqzggfzqcetydcjgessicisemvtta-

j mwgciiirgopmdciiydtgafyiidnrdiviixgvhqtv-

geoudkwvahhvxkjusukpwnvwcvedtqnljvhinm-

szpzblkiabzvrbqtepovxlsrzeenongsppyoiijyhwex-

pnakqlotvsmciirzybcstqqxfsxdihhbdlxibtjymfv-

tubspvbxgftesuu“

Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.

— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.

Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.

Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.

— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.

— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.

— Защо казахте, че е лъжец?

— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.

— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?

— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.

— Но как?

Нютон се замисли.

— Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.

— Да търся книгата на Тритемий?

— Точно така.

— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.

— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.

Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.

— На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? — попита Нютон.

Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.

— Да — каза той и се изчерви като девица. — Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.

— Информация? За какво? — Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.

— За едни секачи на фалшиви монети — заяви господин Дефо. — Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.

— Имате предвид „Козела“?