Пейзажите на времето

— В твоето съобщение се казва „вирусно отпечатване“. Глупости, струва ми се. Каква е връзката между вируса и морската вода?

— А каква е връзката между пестицидите и планктона?

— Да, добър въпрос. Не знаем. Другата фраза, която си получил — „може да превърне неврообвивката на планктона в своя собствена химична форма, използваща околното съдържание на кислород, докато равнището му не спадне до стойности, фатални за по-голямата част от по-висшата хранителна верига“ — звучи така, като че ли някой знае, нали?

— Очевидно.

— Да, защото това не се съгласува с откритите от нас резултати.

— Че поглъща кислорода?

— И то как — вдигна вежди Рамси. — Пък и се разпространява страшно бързо. Онзи разтвор превръща планктона в самия себе си, така изглежда. Освен това отделя някои доста смъртоносни странични продукти — хлорни бензини, полихлорни бифенили, всевъзможни лайна. Хвърли един поглед на това.

Той извади със замах снимка от една папка. Мършава риба с изцъклени очи върху бетонна плоча. Зелена със сини линии, с подути устни. Бледа червенина под хрилете.

— Устни ракове, асиметрии, тумори. Хъсинджър пребледня, когато видя какво съм направил с експерименталната му риба. Виж, той обикновено не се тревожи за разпространяване на зараза в коритата. Морската вода е студена и солена. Това убива болестотворните организми, всички, освен някои…

Гордън обърна внимание на паузата.

— Освен какво?

— Освен някои вируси, каза Хъсинджър.

— Ъ-хъ. „Вирусно отпечатване“. А тази риба…

— Хъсинджър изолира моите корита и ги спря. Цялата ми риба е мъртва.

Двамата мъже се спогледаха.

— Чудя се кой ли го използва по Амазонка — тихо каза Рамси.

— Руснаците? — Тази възможност сега изглеждаше на Гордън съвсем реална.

— И къде е стратегическата изгода?

— Може да е някакъв инцидент.

— Аз не… Все още ли не знаеш защо засичаш това с апаратурата си за ядрен магнитен резонанс?

— Не.

— Онези глупости на Сол Шрифър…

Гордън презрително махна с ръка.

— Не беше моя идея. Забрави го.

— Не можем да забравим това — вдигна снимката с рибата Рамси.

— Не, не можем.

— Хъсинджър иска да го публикуваме незабавно.

— Давайте.

— Сигурен ли си, че не е свързано с Министерство на отбраната?

— Не, виж… това беше твоя идея.

— Но ти не я опроверга.

— Да кажем, че не исках да издавам източника си. Сам видя какво стана, когато научи Шрифър.

— Да — резервирано и преценяващо го погледна Рамси. — Доста си потаен.

Гордън реши, че това не е честно.

— Ти започна да говориш за Министерството. Аз не съм казвал нищо.

— Добре, добре. Хитро, обаче.

Гордън се зачуди дали Рамси не го мисли за „хитър евреин“. Но всъщност, залови сам себе си в тази мисъл. За Бога, каква параноя. Започваше да се държи като майка си, винаги подозрителен към неевреите.

— Съжалявам — каза той. — Страхувах се, че няма да се заемеш с проблема, ако не го направя, хм…

— Хей, няма нищо. Голяма работа. По дяволите, та ти ме наведе на нещо фантастично. Наистина важно.

Рамси потупа снимката. Двамата мъже замислено я погледнаха. Последва мълчание. Устните на рибата бяха като издути балони, цветовете ужасяващо не на място. В тишината Гордън чуваше лабораторията извън малкия кабинет. Постоянното пухтене и тиктакане продължаваше независимо от двамата мъже, ритми, сили, гласове. Нуклеокиселините се търсеха в капилярите от стъкло. Остър мирис прорязваше въздуха. Струеше студена светлина. Тик-так, тик-так.

Сол Шрифър гледаше от корицата на „Лайф“ с небрежна самоувереност, прехвърлил ръка през паломарския телескоп. Материалът в списанието беше озаглавен „Сражаващият се екзобиолог“. Имаше снимки на Сол, съзерцаващ фотография на Венера, Сол, наблюдаващ модел на Марс, Сол пред пулта за управление на радиотелескопа в Грийн Банк. Един абзац се отнасяше до съобщението. До големите магнити стоеше Сол, зад него се виждаше Гордън. Физикът гледаше в пространството между магнитните полюси и очевидно не правеше нищо. Ръката на Сол се допираше до някакви жици и като че ли се готвеше да ги оправи. Ядрено-магнитно-резонансните сигнали се описваха като „противоречиви“ и „яростно оспорвани от повечето астрономи“. Цитираха Сол: „В тази област човек рискува. Понякога губи. Но може и да спечели“.

— Гордън, твоето име се споменава само веднъж. И толкова — каза Пени.

— Статията е за Сол, не го забравяй.

— Но нали точно затова той е там. Използва твоя…

— Успех — подигравателно довърши Гордън.

— Ами, не, но…

Гордън хвърли чертежа върху бюрото на Рамси.

— Дал ли съм ти екземпляр от това?

Рамси го взе и смръщи вежди.

— Не. Какво е това?

— Друга част от сигнала.

— А, да, спомням си. Показаха го по телевизията.

— Точно така. Шрифър го показа.

Рамси разгледа преплетените криви.

— Знаеш ли, тогава не ми заприлича на нищо. Но…

— Да?

— Ами, изглежда ми като някаква молекулярна верига. Тези точки…

— Тези, които съм свързал ли?

— Да, предполагам. Ти ли пръв го начерта?

— Не, Сол го разчете от закодирани сигнали. Та какво за тях?

— Ами, може би не е просто хаос от криви. Може би точките са молекули. Или атоми. Азот, водород, фосфор.

— Като ДНК.

— Е, това не е ДНК. По-сложно е.

— По-сложно или по-комплексно?